Вал Тодоров
Както казах по-рано, аз не вярвам в „очевидните” неща. Всъщност общата тема на филма е именно „нещата не са това, което изглеждат”. Контражур е фотографски термин, който означава „срещу светлината”. Но когато снимаш срещу светлината, чертите на лицето на човека пред обектива изчезват. Идентичността се разтваря в силната задна светлина и може да бъде подменена с нещо друго. Снимането в контражур е отваряне на опасната врата към лъжата и манипулацията.
АВТОР Янчо Михайлов
Ф изик, писател, активист, режисьор, продуцент. Как се съчетават тези дейности и как си влияят една на друга?
Това са само етикети. Или в най-добрия случай само проявления. Ти си този, който СИ. Това е май проблем на съвременното общество – да виждаме хората като съвкупност от роли и общоприети етикети, а не като живи актьори в тази Игра на привидности. Както казва главният герой в „България, тази вечна ерес”, целта е да излезеш от тази Игра, за да бъдеш „свободен като птица, която не мисли как да лети, защото тя Е полет”.
Аз лично съм се захващал с това или онова, защото ми е било интересно в момента или по-често от необходимост, а не защото съм искал да бъда „по професия или призвание” писател, програмист, шофьор, режисьор или активист.
 
Киното е форма на комуникация, проводник на идеи и ценности. Независимо от жанровата му характеристика или от категоризирането му по друг признак, през екрана никога не преминава само информация, а и конкретни послания. В този контекст, какъв филм е „България, тази вечна ерес“?
Този филм е най-вече ерес срещу каноните – жанрови, филмови, наративни, политически, религиозни, икономически, културни. Най-общо казано съм се опитвал на всички възможни нива да правя и казвам нещата, така както НЕ е общоприето. Всеки, който е учил кино или е просто киноман, има цял набор от неявни допускания и очаквания, какво ТРЯБВА да е един филм. Неща, които са „всеизвестни”, които „работят”, които са „нормални”. Ако обаче правилата са толкова ясни и недвусмислени, защо има толкова малко интересни български филми през последните десетилетия? Това между другото е много по-широк проблем, който ми се струва, че засяга цялото българско общество – уж на всички им е ясно какво и как трябва да се направи, но почти никой не си задава въпроса: Защо? Слушах репортаж по радиото как в някакво село събрали пари и си вдигнали черква. Когато попитаха местния големец, защо именно черква са решили да построят, той малко се смути, но накрая предложи „очевидния” отговор: „Ами за да сме нормално село вече!” Аз пък се питам, ако всички настина знаят какво значи България „да е нормална държава”, защо реалността е толкова незадоволителна? В моя филм точно с това се занимавам – подлагам на съмнение „нормалността”, статуквото, „здравия смисъл”, „правоверността” в най-общ смисъл. Или казано по друг начин – проблематизирам „очевидното”.
 
Какво е посланието, което кардинално се опитваш да предадеш? Или какво усещане искаш да оставиш в зрителя?
Посланието е, че алтернативи има! Когато след 20 години живот в САЩ се завърнах в България, се смаях от повсеместното усещане за безизходица. Сякаш „Краят на историята” на Франсис Фукуяма бе неизбежно достигнат. Сякаш мрачната фантазия на Маргарет Тачър, че обществото е само набор от атомизирани егоистични индивиди и „няма никаква алтернатива”, бе реално осъществена именно в България. Кой, как и защо е успял толкова успешно да наложи тези нагласи в общественото подсъзнание е интересен въпрос. Същественото обаче е, че тази индоктринация на безизходност и безнадеждност прави българите едни от най-нещастните хора в света. Мотивацията ми беше да предложа един по-оптимистичен светоглед, който е неортодоксален, но и дълбоко български в същото време.
 
Защо Делфиново? Крие ли се някакъв символ зад това име?
В известен смисъл това е филм пътешествие, в който главните герои обикалят цяла България в търсене на утопичното село Делфиново. Хората в това село живеят според принципите на справедливост, солидарност и самоуправление – ценности, обратни на тези, които са ни наложени в „големия свят”. Пейо Поета обяснява, че ранните заселници се „наричали делфини, защото си помагали един на друг срещу акулите от външните морета”, което и дава името на селото. Всъщност филмът е посветен на Пейчо Пейчев, който е себе си в ролята на Пейо и който трагично загина след снимките на филма.

Калоян Патерков от актьор в пълнометражния ти проект влезе в ролята на сърежисьор в късометражния ви филм „Контражур” . Как се случи тази промяна и как протече съвместната ви работа заедно?
През тези три години, през които се проточи работата по „България, тази вечна ерес”, Калоян завърши режисура, но като почти всички млади български кинаджии нямаше възможност да реализира собствен проект. Затова решихме заедно с него и оператора Михаил Боевски – точно в духа на „делфините” от Делфиново – сами да продуцираме половинчасов филм. Правенето на кино е по принцип колективна дейност, така че аз лично не виждам особен проблем режисьорската функция да бъде също споделена. Продукцията си имаше собствените проблеми, но повечето бяха предизвикани от външни фактори и липсата на финансиране.

Контражур. Много добро заглавие. Откъде дойде? Има ли и друг смисъл, освен очевидния? 
Както казах по-рано, аз не вярвам в „очевидните” неща. Всъщност общата тема на филма е именно „нещата не са това, което изглеждат”. Контражур е фотографски термин, който означава „срещу светлината”. Но когато снимаш срещу светлината, чертите на лицето на човека пред обектива изчезват. Идентичността се разтваря в силната задна светлина и може да бъде подменена с нещо друго. Снимането в контражур е отваряне на опасната врата към лъжата и манипулацията.

Как избрахте Иво Желев и Силвия Станоева? Какви качества трябваше да притежават, за да интерпретират конкретно тези роли? 
Също като Калоян, Иво идва от „България, тази вечна ерес”. Всъщност героят в „Контражур” е разписан специално за него. Дори поезията във филма всъщност е леко аранжирана версия на поезията на самия Иво, която той имаше навик да споделя на facebook. Без преувеличение мога да кажа, че тази история не би могла да съществува без Иво в ролята на ненадеждния разказвач. А по това време Иво работеше заедно със Силвия Станоева в други проекти, така че те си имаха вече изградена химия помежду си, когато дойдоха в „Контражур”.

На втори план във филма се връщаме на протестите от миналото лято. Каква е ролята на тази специфична атмосфера, която беше обхванала обществото ни, за предаване на посланието на филма?
От една страна, аз вярвам във възможността за радикална промяна, но от друга страна, има дълбоки съмнения към силите, които движат тълпите. Струва ми се, че има няколко нива на манипулация в това как функционират протестите – тяхното „самовъзникване”, натискът над индивидуалните участници за съгласуваност и в крайна сметка външното рамкиране и интерпретиране на медиите. В известен смисъл протестите са силната задна светлина, която облива влюбената двойка и подлага на съмнение валидността на тяхната история.

И в двата филма се смесват игрални с документални елементи. Мислиш ли, че киното трябва да е актуално на настоящата ситуация? Дали българското кино, като цяло, е „в крак с времето“? 
Има една много важна концепция сред илюзионисти, писатели и режисьори – преустановяване на недоверието (suspension of disbelief). Идеята е, че зрителят, читателят и въобще публиката трябва да бъдат вкарани в това състояние на временно доверие, за да може историята, която разказваме, да им въздейства. Един от подходите е именно премахването на разделението между игрално и документално. Най-добрите документални филми са изключително манипулативни, а най-добрите игрални филми ни карат безусловно да вярваме в реалността на тяхната наративна веселена. Що се отнася до българското кино, струва ми се, че през последните поне 35 години никак не беше „в крак с времето”, но от друга страна, като че ли точно сега започват да се наблюдават някои съвсем нови търсения, които може да са началото на така дългоочакваната нова „нова вълна”.
 
Как се правят филми без бюджет в България? Какво означава за теб „Независимо кино“?
Филми без бюджет се правят трудно - както в България, така и по света. Но както моят опит показва, а и на доста други смелчаци, това все пак е възможно. Всъщност филми съвсем „без бюджет” не съществуват, но е възможно с бюджет, много по-нисък от това, което се приема за „нормално”, да се направи нещо стойностно. Но трябва да сме наясно, че работиш ли на микро-бюджет, за съжаление трябва да си налагаш доста ограничения на творческите импулси и амбиции. От друга страна, има и такъв парадокс – колкото по-малко финансиране получаваш отвън, толкова по-малко натиск ще ти бъде оказван върху насоката на проекта. В такъв смисъл „независимото кино” трябва да се схваща като независимо от финансов натиск, което в крайна сметка си е проява на някакви властови отношения.
 
Ще продължаваш ли да правиш филмите си по същия начин? Имаш ли проект, по който в момента работиш? 
Както се казваше в някакъв виц, най-добре е да си млад, здрав и богат. Но реалният живот изисква доста голяма гъвкавост, когато не всички обстоятелства са наредени по най-благоприятния за теб начин, което на практика е винаги. Така че ще правя филми по всеки възможен начин, включително и ниско бюджетни, ако няма друг начин. По-лошо от това да не направиш нещо, точно както ти се иска, е да не го направиш въобще. Искам да подчертая, че за мен лично киното не е кариера, а само едно подходящо средство за изказване на мои собствени идеи. Бих могъл да ги изкажа и по друг начин – например в литература или чрез социални действия. Киното си остава едно от най-комплексните, скъпи и технически средства на изказ, но все пак не трябва да се забравя, че е само медия, а съдържанието, което се изразява чрез него, поддържа диалога с хората жив. Само ако наистина нямах нищо съществено да комуникирам, бих повярвал на Маршал Маклуън, че „медията е посланието”...
В момента работя по пълнометражен филм, наречен „Мегале Теа”. Това е любовен триъгълник на две нива - в настоящето и в 29 година пр. н. е. Героите са археолог или одриски воин жрец, певица или жрица на Бендида, директор на мултинационална корпорация или римски легат на проконсул Марк Крас. Става дума и за питагорейските скрижали, които ще им разкрият тайнството на обезсмъртяването, а и за още много други неща, които е твърде рано да разкривам сега.
 
Кажи няколко думи на киноманите и на Кинематограф.BG
Кинематограф.BG е изключително важен проект, който отваря много необходим диалог между кинотворци и киномани. Искам да помоля киноманите да участват активно в този диалог и да поддържат огъня жив, защото само по този начин ще се покачва нивото на късометражното кино в България.
АВТОР Янчо Михайлов
comments powered by Disqus
ПАРТНЬОРИ ПАРТНЬOРСКИ КЛУБОВЕ
Google+