08.7 20:30ч
Пловдив
Детайлите бяха много важни за мен, дори понякога си мисля, че от прекалено вглеждане в тях съм пропуснал други неща. По-голяма част от тях бяха внимателно обмислени и решени предварително. Историята е обърната именно към вътрешната динамика, към мислите и страховете на героя и беше предизвикателство да визуализираме.
Interview with Martin Iliev
прочети повече

2018
номиниран
director  
producer  
writer  

държава    България Германия       година    2017      времетраене    24мин
жанр    Драма       технология    Игрално кино      тема    Любов Страх
запишете се за регулярни e-mail известия
с най-доброто от късометражното кино за гледане безплатно


име
e-mail



няма да предаваме вашият e-mail на трети страни



ревю
име
e-mail



автор
Ивайло Дончев
публикувано на 1 Декември 2019
Е дна от първите асоциации, избръмчала в съзнанието ми докато гледах „Може би утре”, ме запрати обратно няколко години назад, когато „Скафандърът и пеперудата” (2007) ми отвъртя такъв шамар, че и до днес не спирам да папагалствам как „френското кино е празнуване на живота” (подведен от оригиналното заглавие, което е на френски и недавайки си сметка, че филмът всъщност идва от САЩ). Но да оставим нелепината ми настрана: в него Джулиън Шнабел разказва историята на парализирания френски журналист и главен редактор на списание Elle, Жан-Доминик Боби, който, използвайки сложен метод, диктува биографията си от болничното легло. Скафандърът там е затвора на безпомощното тяло, а пеперудата – духът, който може да излети и през най-тесния му процеп.
 
Случайно или не, този необичаен съюз от символи се появява и във филма на Мартин Илиев. Само че – ако непременно трябва да го прекръстим – той би се казвал „Пеперудата и скафандърът”. Защото, обратно на очертания по-горе сюжет, в „Може би утре” пеперудите са препарирани и окачени на стената в панелната килия на протагониста, а скафандърът се появява в момента на бягството и следователно – освобождението.
 
До него обаче не стигаме бързо, още по-малко пък лесно. С играта си Марий Росен го демонстрира: непринудените изблици, колебливостта, учестеното дишане във всеки момент на принудително социално взаимодействие; комичната непохватност, свенливост и тихото благоговение пред творческия процес правят героя му да изглежда органичен и цялостен. Той е странник, който се влюбва в героинята на Симона Халачева. Пред нея стои специфичната задача да бъде гледана през телескоп и/или прозорец по време на целия филм, а речта ѝ да бъде четена по устните от Сам. Въпреки че това стеснява възможността за изява, тя успява да ни убеди, че е шантава хипстърка в края на двайсетте си, в която мнозина момичета ще се припознаят. Та, с две думи, „Може би утре” е български филм, в който не те боли от актьорската игра. Само че тя далеч не е единственото, което е наред.
 
Звуците от околната среда – звънеца, автомобилната аларма, асансьора – усилват тревогата на Сам. Музиката резонира с душевното му състояние и върви от меланхолична към динамична по време на кулминацията. Топлата гама на интериора в дома му създава подтекстово атмосферата на комфорт. Отношение към красивото виждаме и в детайли като единството на цветове между фигурката, която героинята на Симона Халачева намира и цветето в косата ѝ.  
 
Повече от всичко, „Може би утре” впечатлява с психологическото изграждане на протагониста. То започва с първия и приключва с последния кадър на филма. Сам сякаш има отношения на любов и омраза с външния свят. От една страна са наредените в шкафове пакети спагети и тоалетна хартия; от друга – желанието му да пътува чрез фигурките, които пече и телескопа, с който наднича в страшното „навън”. Особено драматична е сцената с неуспешния му опит да напусне апартамента – светващата и изгасваща лампа, звуците от входа, подпирането о стената като о нещо спасително, очертанията на саксиите в тъмното, напомнящи някакви чудовищни чучела и почти диаболичната светлина от фарове в далечината ни убеждават, че героят на Марий Росен се изправя пред пределите си и това не му харесва.
 
Някъде тук филмът можеше да свърши и с това да е просто добър. Сам можеше да остане сам и желанието на режисьора да ни убеди в това, че нищо не бива да бъде отлагано – постигнато. Но не: ние виждаме как героят минава през своя ад – рошав, скучаещ, свит на кълбо с една чехла на крака си, а другата-изхлузена на пода. Завесата е спусната и светът е станал окончателно недостъпен.
 
Онова, което следва е неочаквано. Осъзнаването, че Любов може да бъде изгубена, избутва Сам от ръба. Скафандърът го прави да изглежда като някакъв странен циклоп в асансьора. От една страна такива неща обикновено не се случват. От друга – светът е достатъчно голям, че да стават постоянно и тъкмо заради това животът е разнообразен, а прозрението на Мартин Илиев – брилянтно. То някак напомня забележителния финал на „Магнолия” (1999) на Пол Андерсън и изхвърля душата на Сам от емоционалния ад на ежедневната статичност в неизвестността и бурната динамика на света навън.
 
Първата, но всъщност огромна, крачка към живота е задвижена от Любов. Дали това е любовта въобще или героинята на Симона Халачева не е ясно, защото не е важно. Важна е личната революция, през която протагонистът минава. Във финалния кадър виждаме Сам изотдолу – похват, често използван, за да ни бъде представен някой супергерой. За разлика от „Киновселената на Марвел” обаче кадърът тук не се постига чрез гладко кръгово движение на камерата. Ритъмът му е нарушен, той е асиметричен и това го прави още по-вълнуващ[i]. Героят не е супер, той е автентичен, жив човек и е незавършен.
 
Отказът от класически хепиенд изглежда единственото разумно решение за „Може би утре”. Но самоцелно трагичният край щеше да е недостатъчен. В коя посока – щастлив или нещастен – ще се наклони оценката на зрителя зависи от това дали в най-висша ценност издигаме пътя или целта. Мартин Илиев не дава изричен отговор дали целта е постигната, „какво става после”. Така или иначе, тя изглежда непостижима. Затова, в известен смисъл, „Може би утре” е филм за пътя; за вътрешната душевна динамика срещу статичността; и любовта, която не е нещо извън нас.
 
 
[i] Ревах в метрото.
#самота #отчуждение #страх #фобия #любов #път #психология #статичност #динамика #скафандър #дом #апартамент #панел #панелка #Мартин #Илиев #Марий #Росен #Симона #Халачева #Ивайло #Дончев #loneliness #alienation #fear #phobia #love #road #way #psychology #static #character #dynamics #diving #bell #home #apartment #flat #panel #Martin #Iliev #Mariy #Rosen #Simona #Halacheva #Ivaylo #Donchev #Може #би #утре

запишете се за регулярни e-mail известия
с най-доброто от късометражното кино за гледане безплатно


име
e-mail



няма да предаваме вашият e-mail на трети страни
с подкрепата на
ИЗПРАТИ ФИЛМ ЕКИП КОИ СМЕ НИЕ? ПРЕСЦЕНТЪР СТАТИСТИКИ КОНТАКТ
Český     English     Deutsch     Italiana     Slovenský


проектът се управлява от сдружение Кинематограф Медия
създаден в България
уебсайт, изграден от uli.space

някои права запазени В© 2012-2018