11.7 20:30ч
Пловдив
2013
номиниран
director  
producer  
music by  

държава    България       година    2012      времетраене    10мин
жанр    Поезия Драма       технология    3D анимация      тема    Тъга
запишете се за регулярни e-mail известия
с най-доброто от късометражното кино за гледане безплатно


име
e-mail



няма да предаваме вашият e-mail на трети страни



ревю
име
e-mail



автор
Анита Кацарска
публикувано на 30 Юни 2020
П тиците умират сами. Затова тези самодостатъчни крилати създания, които обикновено странят от хорските стъпки, слизат на земята, надушат ли уединението на един човек. Те се страхуват от тълпите, но наобикалят самотника, седнал на пейка на ръба на пристана, извисен над пресушеното море. И той е птица отшелник в чакане на своята смърт, защото половинката се е откъснала от някогашното му гнездо. Ала на фона на пустошта филмът “Пианистът” дава път на една утайка от надежда на дъното на горчива чаша кафе, която изпиваш сутрин, след като някой е избрал да е другаде вместо с теб. Доколко ще заклеймим безрезервната надежда в полза на безпредметно очакване и неспособство да продължиш напред след раздялата, зависи от познанството ни с подобна болка или еквивалентно силна любов. 

Ася Кованова и Андрей Кулев поставят основите на анимационната поезия в своя тандем с точно тази късометражна продукция, която им печели награда за художник-постановчик на XIX Фестивал на българското документално и анимационно кино “Златен ритон” през 2012 г., както и наградата за анимация на БФА. Чрез внимателно премислена визуализация на вътрешното човешко състояние те вграждат в главната фигура трагичния идеал за очакването на изгубената любов. Толкова елементи и стилове на анимационната технология се преплитат, че се получава своеобразен колаж между реалното и нарисуваното. 
Екипът на анимацията наистина влага душата на своето въображение и изкуство в измайсторяването на картината, чиято мисия е да отразява паденията и стремежите на духа на главния герой - пианист, оставил досега с пианото на миналото. Зад рисунките и ефектите стоят Ася Кованова, Апостол Стоянов, Вера Иванова и Мартин Марчев. Тяхното сътрудничество допринася за ярките тонове, влезли в контраст с мъглата, на свой ред замърсена от пушеците на града, обвили хората, които сякаш са изрязани от списание. Декорите на сградите изглеждат по-неподвижни и от цимент, но в същото време погледът плава през тях. 

Цялата композиция на филма е една сюрреалистична халюцинация, застинала във времето и пространството от пристана до… ами отново до пристана. Дори когато се прибере у дома, пианистът отново поглежда през прозореца и в съзнанието си пътува обратно към мястото, където се е сбогувал със своята любима. Заобиколен от снимките на жената с червената шапка, той не се нуждае от друго освен да крета с надеждата си в омагьосан кръг и да посещава гробището за котви, в което и други може би са загубили своите сродни души. Не пропускам и възможността никой да не е загубил близък там; възможността дори котвите реално да не са там, морето да е пълно, над града да не тегнат облаци, облекли го в негостоприемство. Все пак филмът е една поема - интроспекция на един-единствен индивид, заровил нос в шала си, за да му напомня цветът за онова, що е било и е мило и драго. В този ред на мисли, да предположим, че градът е толкова изоставен и посърнал само през неговите очи, през които са и представени сцените, не би било необосновано заключение. Крепейки живота си изцяло върху опорите на спомени с една жена, която вече не е там, пианистът не би притежавал погледа, необходим да види слънцето през облаците. 

Музиката на Петър Дундаков е монотонна, лирична и минорна по правилата на меланхоличния живот в самота и копнеж по липсващата. Напомня повторяемата композиция на произведенията на Людовико Ейнауди - лишена от излишен драматизъм и опростена до оголения кокал на емоцията. Тя идеално пасва на смесената идея, че чакането доказва всеотдайност на любовта, но и че личната болка е бавно изнизващо се бреме като веригата на котва, съборила дома, за който не се грижиш. Защото чакаш ли, чакаш на пристана от сезон до сезон. В една алтернативна трактовка бих казала, че пианистът е този, който е хванал пътя по море и е корабокруширал на този самотен остров - града. Бягството през пустинята от котви изглежда недостъпно действие за достигане на “Отново заедно” мечтата. Но дори луната понякога залязва, за да даде начало на нов ден и нова действителност. Краят на филма оставя на нас да решим кой завой приема реалността. 
#piano, #memories, #sadness, #loneliness, #paintings, #ship, #snow, #пиано, #спомени, #тъга, #самота, #картини, #кораб, #сняг

запишете се за регулярни e-mail известия
с най-доброто от късометражното кино за гледане безплатно


име
e-mail



няма да предаваме вашият e-mail на трети страни
с подкрепата на
ИЗПРАТИ ФИЛМ ЕКИП КОИ СМЕ НИЕ? ПРЕСЦЕНТЪР СТАТИСТИКИ КОНТАКТ
Český     English     Deutsch     Italiana     Slovenský


проектът се управлява от сдружение Кинематограф Медия
създаден в България
уебсайт, изграден от uli.space

някои права запазени В© 2012-2018