2016
номиниран
director  
producer  
writers  

държава    България       година    2015      времетраене    29мин
жанр    Драма Семеен       технология    Игрално кино      тема    Израстване Риск
запишете се за регулярни e-mail известия
с най-доброто от късометражното кино за гледане безплатно


име
e-mail



няма да предаваме вашият e-mail на трети страни



ревю
име
e-mail



автор
Юлиян Спасов
публикувано на 3 Март 2020
К ато дете живеех в Сухата река" в София и там имаше и ромска махала, сгушена между блоковете и железопътните линии. Тогава карах колело заедно с децата на циганите. Линиите бяха активни заради Кремиковци, в квартала кипеше живот.
 
Днес има нови кооперации, махала няма, линиите си стоят, но ръждясват; тежка металургия вече няма, хора има, но в квартала живот няма.
 
Мълчаливата история в „Синът“ на Христо Симеонов още отеква из емоционалните ми дебри, защото става въпрос за нещо много дълбоко. Колкото повече гледаш, толкова повече го усещаш.
„Синът“ е филм за невидимите истории, които на пръв поглед ни се струват незначителни за хода на света.

Вероятно единствените хора, забелязващи присъствието на бедното семейство там, са трактористите на полето.
Те нямат съседи. Нямат и адрес.
Нямат и твърди стени, зад които да се скрият, когато се почувстват несигурни. С бита си това семейство изглежда като някакъв флашкадър от прашното минало.
Нали днес живеем в свят на изобилие, строителство, 1/3 от апартаментите в София даже си стоят празни с години, колите са вече широко достъпни, работа има, работници няма. Наистина ли това семейство все още съществува?!
Да, съществува.
И това не е кадър от миналото, а е настояща реалност. Тази, която виждаме все по-малко, наливайки все повече бетон във все по-високи, все по-дебели, все по-модерни стени.
Ние няма да видим това момче, защото не се возим на товарни влакове. Ние няма и да разберем ако то пострада, катерейки се по ръждивите тежки вагони, които по особен начин са също герой в тази история.
Ръждивият влак по кривите релси са метафора за цяла епоха, отминала, оставила зад себе си бедност и мизерия.

Всичко това е само малка част от целия вихър чувства и мисли. Прави впечатление, че в „Синът“ общите кадри са много малко, историята се води изключително в близък план до такава степен, че чак на моменти тази близост и постоянната несигурност на камерата уморяват окото. Дали е търсен ефект или не - не знам, но на мен ми изглежда, че тази умора като че ли подсилва и допълва умората, обзела семейството. Защото колкото и да гледаме, потънали в комфорта си, ако нямаме сходен житейски опит трудно можем действително да си представим какво тегне над тях.
Те са на ръба.

... постоянно, и те свикват с това.
Целият кино език на „Синът“ тече на няколко пласта и ги задържа всичките докрая, което вече е класа. Това е трудно постижимо, защото колкото и добре да нагласиш декорите, колкото и добри оператори да вземеш, колкото и скъпа техника да наемеш, суровия свят, заложен в идеята на филма и целта му да ни разкрие една истина, са изключително висока топка.
„Синът“ е филм, който ни разказва истинска история. А истинската история изисква истински хора, истински емоции, истински кино разказ, изисква смелост.

Историята (светът) на „Синът“ са такива, че не можеш да излъжеш нито камерата, нито микрофоните, нито зрителя. Това е единственият подход, който направи възможно „Синът“ да ни потопи дълбоко в човешката култура и да ни отведе при самия корен на човешкото, там откъдето започва всичко, за всички ни – отношението към Бащата и Майката. А оттам ни разкрива и във втория жизнеутвърждаващ корен, база на всичко последващо в познатата ни културата ни – домът.
Семейството и техният дом.
Защото те може да нямат твърди стени и да нямат адрес, но имат дом.

С други думи, „Синът“ впечатлява не само в личен философско-емоционален план., но и чисто кинематографично той убедително изгражда силните и дълбочинни образи на Бащата и Големия син. Те имат сложни и дори амбивалентни отношения – обичат се, правят един за друг каквото могат в името на доброто на семейството, но и синът поема нелеката щафета, която баща му завещава. Може би и затова във филма има толкова много мълчание, защото и в мълчанието има комуникация. В неспокойния чист поглед на сина виждаме отражението на един човек, който може и да не му оставя много, но пък със силния си характер, не се отказва, отглежда семейството, учи го как се „носи“, и си тежи на мястото.
Бащата може да ни се струва човек с малък живот, но той е голям човек. Защото не се отказва, връща се с последния влак и се опитва да направи сина си още по-голям.

„Синът“ е история за възпитанието, за истинските неща, за трудностите и за мъжеството, с което се посрещат.
#Джанго #е #12-годишно #момче, #живеещо #със #семейството #си #в #изоставен #фургон #близо #до #жп #линия. #Всяка #сутрин #баща #му #скача #на #буферите #на #преминаващите #товарни #влакове, #за #да #търси #храна #и #работа #в #близкия #град. #Суровите #уроци #на #бащата #трябва #да #подготвят #сина, #да #се #справя #с #трудностите #в #живота #който #го #очаква.

запишете се за регулярни e-mail известия
с най-доброто от късометражното кино за гледане безплатно


име
e-mail



няма да предаваме вашият e-mail на трети страни
с подкрепата на
ИЗПРАТИ ФИЛМ ЕКИП КОИ СМЕ НИЕ? ПРЕСЦЕНТЪР СТАТИСТИКИ КОНТАКТ
Český     English     Deutsch     Italiana     Slovenský


проектът се управлява от сдружение Кинематограф Медия
създаден в България
уебсайт, изграден от uli.space

някои права запазени В© 2012-2018