Преди седем години международен екип, воден от българина Алберто Йорданов, заснема филм за Централна гара София, може би един от много малкото, правени изобщо за това емблематично място. Видяното ме оставя със същите смесени чувства, които изпитвам и към самата гара до днес. Филмът привлече вниманието ни в рамките на кампанията за българското кино не само защото е добре направен, но и защото се явява щрих от една отминаваща епоха. А е заснет само преди 7 години.



Днес гарата в София изглежда по-добре, ремонтирана със средства по европейски програми. Тя прави смел опит да прилича на онова, за което цели поколения в България сме мечтали – да е хубаво и модерно „като на запад“. На този фон обаче духът на това място не спира да изчезва. Документалният филм на Алберто Йорданов ни напомня, че, Централна гара, с цялата си субкултура, дух и живот в нея, бавно се превръща в скелет. Към днешна дата изглежда модернизацията се оказва недостатъчна да спре този процес.

Навремето железниците са били голяма работа. От една страна е било много престижно човек да работи за тях. От друга, освен гръбнак на индустрията, те са символ на прогреса, и то по-конкретно онази му част, която среща индустрията с човека и я подчинява на неговите нужди, комфорт и мечти. И в най-люта зима, влакът предоставя уют и условия за живот, докато ни води напред… За разлика от другите аспекти на индустрията, влакът е продукт, направен по „ръста на човек“ за човека. Той е лично място, от което всеки има незабравими (и много различни) спомени. Влакът можем да кажем е основен прешлен в гръбнака на човешката култура. Във влакове са се писали романи, влюбвали са се хора, променяли са се възгледи, взимали са се съдбовни решения. Неслучайно и до днес униформите на железничарите наподобяват полицейските и военните – те носят някои от най-високите държавни символи, което напомня и тяхното място в йерархията на обществения строй.

Поразително е как място, което помня пълно с живот, днес опустява безнадеждно. Парадоксално е, че колкото и повече пари да наливаме, толкова повече живота си отива от него. Централна гара е един бетонен монумент, в който хората са невидими. Уморени. Нещастни. Затворени в малки студени кутийки, до които не достига слънчева светлина.

Алберто Йорданов му изгражда изключително въздействащ портрет. Във филма си „Централна гара София“ той улавя специфичен микс от емоции, които са познати само на работещите там. За да покажеш душата на едно място се изисква много фин усет. „Душата на мястото“ не е абстрактно естетическо понятие, тя се чете най-добре през погледа на очите на героите, които са част от него. В този смисъл е лесно да се композират въздействащи кадри на сиви подлези, опикани стени и мизерия.

Този филм е заснет на интересна пресечна точка – между документалистиката, поезията и класическия narrative. Именно това му позволява майсторски да използва по-широк набор от подходи за въздействие, с което да предаде максимално силно усещанията, които авторът-разказвач е усетил на място.

Място, което, колкото е просторно, толкова човек се загубва в него и в студената му бетонна сянка.