С



ъвършено български... за жалост.



„Слон” е сатиричен късометражен български филм, режисиран от Огнян Костовски, по сценарий на Пламена Велковски, в който е представена и осмяна детската наивност на обикновения българин.



През целия филм следим жителите на типичен български квартал, които се опитват да разгадаят убийство, случило се на улицата, а единствената им улика е странно тебеширено очертание, нарисувано на земята. За жалост, сатирата бързо се превръща в чиста пародия. Макар че „Слон” започва обещаващо, показвайки сравнително реалистичните реакции на живущите в квартала, за които това привидно убийство е просто извинение да разнообразят монотонното си ежедневие, скоро започват сцени на чист абсурдизъм и неуспешни опити за хумор.



Филмът опитва да посочи с пръст наивния и простоват българин, но проблемът е, че хуморът, на който се залага би бил забавен най-вече на въпросния простоват българин. Вместо да контрира простащината с деликатни закачки, „Слон” набляга на най-очевадните и първобитни метафори (ако дори минават за такива), които вместо да те накарат да се засмееш, по-скоро те карат да се чувстваш неудобно, заради това колко нелепи са действията, случващи се пред очите ти. Сцената, в която крадец тихомълком ограбва събралата се около очертанието тълпа с грацията на слон (хехе...) в стъкларски магазин, както и няколко други (продажбата на оръжия за убийство, интервюто с бабата...) вероятно целят да са форма на социална критика върху това как глуповатият българин е готов много лесно да игнорира реалността, стига това да му донесе някакво разнообразие, което да го изкара от монотонното ежедневие, но реално са също толкова просташки и безидейни колкото хората, които опитват да критикуват.



Все пак филмът има и плюсове, а най-вече естетиката му. Макар семпли, визуалните ефекти използвани в „Слон” веднага създават усещането за български филм от 70-те. Жълтеникавата цветова гама и леките дефекти на картината, присъщи на филмите, снимани на фотолента, наистина създават vintage усещане. Изборът на локация, актьори и дрехи също спомага за изграждането на характерен стил, който сам по себе си да привлича вниманието на зрителя. С едно-две нелепи изключения, актьорската игра е на ниво и предвид материала, с който е трябвало да работят, актьорите си вършат работата добре.



Обратът в края на филма също е добро попадение, тъй като съпоставя невинното детско въображение с много по-циничното такова на възрастните хора. Може би това е единственият реално сполучлив момент във филма, защото само тук е постигната сатиричната цел на „Слон”. Едно съвсем обикновено действие едновременно успява да създаде реално забавен момент и да критикува наивността на събралата се тълпа, която в опитите си да изфабрикува събитие, е превърнала детската рисунка на слонче в местопрестъпление.



„Слон”  не е лош късометражен филм, но е и далеч от добър. Общата концепция на сюжета е обещаваща, но, с изключение на първите няколко кадъра и обрата в самия край, ни поднася повърхностен и несполучлив хумор, противоречащ на посланието, което цели да предаде. Той представлява две или три стъпки в правилната посока, но същевременно показва, че българското хумористично кино е на няколко скока от целта.