Untitled
България / 2013
РОМАНТИЧЕН В ИГРАЛНО КИНО
РЕЖИСЬОРи Иван Москов и Игор Христов
ПРОДУЦЕНТ Евгений Михайлов    •    СЦЕНАРИСТ Иван Москов
Д а си син на чешити като Теди Москов и Мая Новоселска е голяма отговорност. А когато си избрал да се реализираш в същото поприще като родителите си чешити, просто си длъжен да си добър. И чешит, поне в някаква степен.

Още когато чух за филма на Иван Москов, дори без да съм гледал нищо друго, режисирано от него (или без да съм знаел, че е режисирано от него), вътрешно бях убеден, че ще ми хареса. И че ще е нещо нестандартно и различно. И дълбоко. И че ще седна да му напиша ревю. Без да се замислям. Бях убеден, че ще погълна лентата на един затаен дъх и след това думите сами ще излезат изпод пръстите ми, без някакъв осъзнат контрол от моя страна над писмените знаци, които се подреждат в сложни и вдъхновени изречения. Обаче не стана точно така... Оказа се доста трудно да се пише за филм, който изстисква сам себе си до последната капка и казва всичко, което бих могъл да изпиша за него, дори много повече. Отне ми два-три дена да събера мислите и усещанията си, хаотично блъскащи се в черепната ми кутия, докато седна пред белия лист и направя плах опит да уловя някои от тях и да ги подчиня в коловозите на някакъв логически издържан и смислен текст. Както виждате – до момента никак не ми се получава...

Втори опит: „Без заглавие” на Иван Москов ми хареса. Много ми хареса. Заслужава си.

Окей... трети опит:   Късометражният филм на Иван Москов „Без заглавие” е една романтична история за един писател в търсене на своето вдъхновение. И за намирането му. За общуване със своето вдъхновение. Вдъхновение, което е избягало от дома за осиротели вдъхновения и само намира своя единствен възможен придружител. Едно откраднато вдъхновение – защото вдъхновението няма цена, не можеш да си го купиш, а и никой няма да ти го подари. То се краде. Стискаш здраво в ръце, притискаш го до гърдите си и бягаш колкото ти крака държат. Свиваш зад ъгъла, поемаш си дъх и оставяш вдъхновението да те води. То тича, опитва се да избяга, но само привидно. И ако не си достатъчно убеден в силата му (а и в собствените си сили), то действително ще избяга. Ще ти се изплъзне и ще се превърне в капчица сълза, която ти никога няма да видиш. Никога няма да почувстваш, стичаща се по бузата ти, устремена надолу, към твърдата земя, разбиваща се на хиляди, не, на милиони малки светове, които никой никога няма да изживее. Затова не се отказваш – тичаш! Прегърнал пишещата машина, бягаш след своето вдъхновение, което тича все по-бързо с единственото желание да бъде настигнато. И го настигаш – то е дете. Вдъхновението винаги е дете. Съвсем обикновено. Симпатично, но прикрило детската си красота в раздърпана и подгизнала от дъжда качулка. За да не го познаят други търсачи на вдъхновение. То е любопитно, не го свърта на едно място и постоянно задава въпроси. Ти се вслушваш във всеки негов въпрос и чинно отговаряш. Кратко, с по една дума, може би две, не повече. Колкото да го насочиш в обстановката, за да може то от своя страна да те насочи. Към себе си. Не си позволяваш дори за миг да възразиш на странните му желания, защото знаеш, че то е избрало теб, а не ти него. И ако дори само за секунда покажеш, че си на друго мнение – то ще си тръгне. Но ти, разбира се, не правиш нищо такова. Ти знаеш колко трудно се краде вдъхновение и колко лесно се губи. Само пишеш, пишеш, пишеш. Пишеш книга, посветена на своето вдъхновение. И я кръщаваш на негово име. Защото вдъхновението е единственото, за което си заслужава да се пише. И знаеш, че когато завършиш книгата, то – вдъхновението – ще си отиде. И повече никога няма да го видиш – поне това, конкретно вдънховение. Но няма да ти липсва. То вече е част от теб, макар и невидима. То е осмислило частица от живота ти и си е отишло, за да направи място за ново. Нещо повече – то си е отишло у дома. Не в приюта, в дома за осиротели вдъхновения. А у дома. С твоя помощ и в същото време без твоя помощ. Ти се усмихваш, изпразваш джобовете си от ненужните монети и се приготвяш да откраднеш отново.

В случай, че това ви идва твърде отнесено – четвърти опит: „Без заглавие” е най-добрият български късометражен филм, който лично аз съм гледал. И не защото съм влюбен до полуда в шантавото творчество на Теди Москов. И не защото съм безкрайно впечатлен от лекотата, с която пресъздава сценичната си лудост Мая Новоселска. И не защото Иван Москов по една случайност е резултат от любовта на тези два чешита – любовта им към изкуството, към различния поглед над света и един към друг. А просто защото „Без заглавие” е истински кинематографичен диамант, който блести със собствен блясък и в никакъв случай няма нужда от подкрепата на когото и да било, най-малко на именитите родители на режисьора си.

Като послеслов на всичко казано дотук (пети опит ако щете) ще кажа: Гледайте „Без заглавие” няколко пъти. В противен случай може... не! със сигурност ще ви убегне някой дребен, но толкова съществен детайл от пленителната визуална атмосфера с усещане за есенно безвремие и от превъзходната игра на Иван Бърнев и Леда Стоилова. Да! Забравете за Иван Москов. Забравете за гонитбата на вдъхновение. Забравете за историята, която се разиграва пред очите ви. И гледайте играта на Иван и Леда. Гледайте и забравете, че това е филм. Защото това не е филм. Това е животът!
SUBSCRIBE
система за дискусии от Disqus
И ТВОЯТ ФИЛМ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДСТАВЕН TAKA.
ПАРТНЬОРИ ПАРТНЬOРСКИ КЛУБОВЕ
Google+