Когато конкретен автор открива своя изложба, често тя, съзнателно или не, е обединена под общ мотив или общо усещане. Когато конкретен зрител се наслаждава на въпросната изложба, едва ли съзнанието му намира покой, докато не обедини всичко видяно под един знаменател и не опита да вникне в мислите на автора. Той търси да изпита някакво споделено преживяване, защото изкуството само по себе си е именно това – едно всеобщо преживяване. Уловката обаче е, че всяко, така наречено, преживяване е съвсем индивидуално и непредвидимо в характера си пред едно и също платно в една и съща изложба. Някои от платната е възможно да не провокират почти никакви осезаеми чувства, други да развълнуват силно и да предизвикат разнообразни душевни терзания, а посетителят е този, на чиито рамене пада тежестта да отсее, макар и подсъзнателно, в кой ъгъл на голямата изложбена зала ще успее да съпреживее своя катарзис.



     Зрителят може само да предполага какви ли буреносни мисли са минавали през съзнанието на дамата в синята рокля - Диана, героинята в късометражния филм „Изложбата“, когато тя посещава тъмното пространство с олющени стени, по които в сенките се крият картините на нейния съвсем скоро починал съпруг. Намеренията ѝ да пристъпи в това пространство също са някак двузначни. Дали изпитва съжаление за преждевременно отнетото време с ближния, или носталгия по всичко, което е било или е могло да бъде, остава предмет на зрителските предположения. Много въпроси, родствени на предходните, могат да се задават, наблюдавайки пътя на дамата в синята рокля, но истината е, че тяхната детайлност е съвсем излишно да се познава. В тази късометражна творба общото между зрителя и автора е съпреживяването на самата скръб, такава, каквато тя следва да бъде – неистова и внезапна. А що се отнася до самия път – той е метафоричен, поетичен, кратък синтез на тези горестни чувства и буквалната му интерпретация би била неуместна.

     До тук можем да приемем, че в момента, в който Диана пристъпва в изложбената зала, тя безвъзвратно ще бъде привлечена към някоя, или някои, от творбите на своя починал съпруг. Така и се случва. Страхът от самотата и тъгата по несподеления живот се очаква да настъпят и да напомнят за себе си във всеки детайл. Това, което тя търси несъзнателно из неговата изложба, произхожда от нуждата да бъде утешена. Нелека задача, чието изпълнение може да бъде оприличено на празната маса, на която липсват следи от живот, и на единствения празен стол, на който се очаква седналият да се чувства несправедливо лишен от удоволствията на съществуването. Един стол, не два, защото подобни изпитания се преодоляват в уединение. Никой не би желал да седне на такъв стол и да бъде превърнат в отшелник против своята воля. Такава съдба принуждава човек да търси светлина там, където споделеният живот остава мираж, проявен по хоризонта на отдавна изстинал спомен. Дамата със синята рокля не би желала също да се обрича на това своеобразно отшелничество. За голямо нейно съжаление, живото съществуване естествено принуждава човек да познае скръбта, измежду нея да пребори тъмното отчаяние и въпреки нея, да открие светлата надежда.



     Щом Диана, изиграна от Ирмена Чичикова, в своята тъга неизбежно трябва да намери смисъл и покой, то нищо чудно светът около нея да се превърне в платно на изкуплението под нейната воля и видът му да придобие поетичен облик. Така лесно може да бъде осмислено всяко нейно изпитание – от посещението на лобното място на нейния съпруг, през заведението с повехналите розови лалета, резониращи със завинаги повехналата душевна младост, последвалото отричане, до примирението със самотата, на границата между вече споменатите отчаяние и надежда. Във всяка сцена от живота на дамата със синята рокля, която зрителя наблюдава, внимателно са композирани своеобразни картини, отразяващи вътрешния ѝ свят. Тяхната детайлност дава поле за зрителска интерпретация, така че индивидуалното съпреживяване е освободено от границите на авторовите убеждения. Спокойствие носи финалът, в който героинята се изправя срещу най-мъчното и отваря прозорците на вътрешния си свят, така че светлината да го озари и да донесе примирение. Това, което Ивелина Алексиева излага пред нас чрез платното на кинематографичното изкуство, е картина на скръбта в нейната чиста форма и пътят към изкуплението ѝ.