Понякога да имаш всичко може да е най-голямото ти проклятие. Да ти върви, да нямаш спънки по криволиката пътека на живота. Да ти се получава във всички аспекти, но що за слабост, що за илюзия е това? При това илюзия, която рязко бива разтърсена в първия удобен момент, когато действителността реши да си покаже рогата. Когато свикнеш с притежанието, няма нищо по-болезнено от раздялата с него. Но съвсем друг е въпросът, какво в действителност можеш да притежаваш. Не и любимата си, не и приятелите си, не и своята съдба. Притежаваш единствено изборите си и последствията от тях. Когато късмета те сполети, не се питаш, защо е станало така, по чие провидение някакво щастие те сполетява. Но виж с нещастието не е така… Когато загубиш любов, приятелство, работа или пък просто не ти провърви в залог, тогава се суетиш, защо, видиш ли, тази несправедливост се стоварва именно на твоята глава. Това е моментът, в който Еди губи хазартната игра, която нарича живот. Най-лошата страна на липсата на нещастия е нулевата подготовка за тяхното посрещане.   



Ако възприемем житейския си път като поредица от трансформации и преобразувания от едно състояние в друго, то анимациите на Димитър Димитров, със сценарий от Дилян Еленков са почти документално точната артистична визуализация на подобна неизбежна непредвидимост. „Щастие“ е парадоксалното заглавие на последния филм от българското дуо, спечелил, поредна за екипа награда, този път на Smart Phone Film Festival в Дъблин. Щастието, което както идва, така си и отива от живота ни, именно като Нея –„с дългите и евтини рокли и вечно излизащи гърди… с този поглед, тези очи, този глас“. И светът като роман, в който няма главни герои. Зрителите на това представление – „обикновените“ хора – преминават дните си в дребни тревоги и престорени главоболия, макар и мечтаещи за пропуснатите възможности на своята младост или неосъществимите идеали на бъдещето. Останалите, макар и малцина, са актьори в планетарния театър. Когато си част от единия свят, не си част от другия. Два несъвместими модуса на съществуване. Или излизаш срещу бурята на емоциите и чувствата, или си устройваш един „обикновен дом“ и с „една обикновена жена“ и „обикновени деца“ водиш безметежния си семеен живот. Всичко по средата е вакуум и разруха, поне в случая на Еди.

 

Силните и неконтролируеми страсти обаче, могат да изсмучат жизнените сокове дори на най-енергичните и стабилни личности сред нас. Въпросът е дали човек може да живее и колко дълго, в неудържимия водовъртеж на чувственото възприятие за света и другите. Дали интензивните и дълбоки естетически моменти и насладата, могат да оправдаят сянката, която те застига, малко след като удоволствието премине и придобие плътността единствено на спомен. Но от друга страна, дали уреденото и безбрежно спокойствие на домашния уют и конвенциите са единствената алтернатива на житейските борби на артиста и по-темпераментната личност, или пък бягството в смъртта? А може би образът на Морис е просто поредното доказателство, че човек трябва да внимава какво си пожелава. Въпросът е отворен за преценката на зрителя. И все пак, въпреки постигнатото във финала на филма щастие, Еди признава, че дори и то не е достатъчно без сладката горчилка на страстната любов и противоречивите чувства на романтичния междуличностен въртоп. С други думи, щастието и любовта са две отделни реалии, който могат да вървят паралелно, могат да се вплетат една в друга, а могат и да поемат диаметрално противоположни посоки. Затова всяка житейска история е оригинална посвоему, а еднозначен отговор на въпроса как се постига истинското щастие, разбира се, няма.