Какво всъщност е самардалата? Това е растение от семейство лукови, което наподобява обикновената трева, нарича се още див лук или кучи лук. При обработка от него може да се добие специфична тъмно зеленикава до кафява подправка, доста разпространена из районите на централния Балкан в България. Но какво общо има това със филма на Сава Иванов и защо е кръстен именно така?



          В контекста на филма самардалата се превръща в символ на онази изгубена връзка с природата, привичките и обичаите от миналото. В свят, проникнат от глобалните информационни полета, социалните мрежи, урбанизацията и модерните технологични тенденции, много малко хора помнят какво е самардалата. В най-добрия случай са я консумирали като част от широко разпространената в България шарена сол или пък като подправка в дадено ястие, поръчано в ресторант, но без да знаят, че в него има именно самардала. Тази традиционна българска подправка се разгръща в метафора за изгубените ценности, за липсата на време на съвременния човек да се запознае с корените си и да позволи от там да израснат едни здравословни взаимоотношения между него, хората, които го заобикалят и земята, от която произхожда. Хората не търсят приятелство, а социално признание. Предпочитат хиляда харесвания във facebook, пред комплимент в действителността. Самардалата, човекът, Земята (та дори и Луната), всичко това се е превърнало в търговски стоки, загубили естественото си свещено значение. Количеството и достъпността влияят на качеството. Абстрактната система за остойностяване на продуктите е довела до състояние, в което притежанието на пари се цени повече от владеенето на умения. Така, парадоксално, хората на занаятите и изкуствата, хората на науката и образованието, хората, които обработват сами земята си и тези, които произвеждат сами храната си, са поставени в подценено положение спрямо финансисти, търговци, рекламодатели, компютърни специалисти и прочие професии, които извършват трансфери с продукти, които не са изобретили или отгледали, а получават много повече средства за тази дейност. Времената на посредниците и техния най-масов и силен посланик - смартфонът. За да уреди човек живота си в големия град, трябва да успее някак да заеме място в цялата тази система от посредничество, а колко близо звучи думата посредник до посредствен, незадълбочен в нищо човек. Ако се задълбочиш прекалено има шанс да останеш сам. Естествено, картинката не е толкова проста и едностранна, защото завръщането на село или в някакъв "благороден" етап от миналото не е разрешение на проблема в дадения стадий от развитието на човечеството, технологиите и въобще цивилизацията. Но статуквото консумира душата на отделния човек, също така, както индивидът консумира достиженията и придобивките на съвременното общество. Как може да се излезе от този порочен кръг? Засега остава отворен въпрос…



          „Самардала“ (2019) е документален филм, който е някак разпънат между два жанра – този на изцяло визуалната лента и от друга страна на вербално-визуалното откровение. Кадрите, а дори и заглавието, напомнят традицията на пълнометражни филми като „Baraka“, „Samsara“ или пък „Ashes and snow“. За разлика от тях обаче, вместо чистата музикално-картинна символика да манифестира вербалното вътре в съзнанието на зрителя, се намесва един не особено убедителен глас зад кадър, който диктува размишленията, които би следвало да бъдат провокирани от това, което виждаме на екрана. Силата и магията на този жанр са в безмълвието пред състоянието, в което се намират или са изпаднали събитията. От друга страна, ако го разглеждаме като визуална илюстрация на произнесените думи, то съответствието в голяма част от кадрите е прекалено буквално и изглежда някак произволно, което отнема от въздействието или на словото, или пък на визуалната му репрезентация. Текстът е по-убедителен сам по себе си, отколкото в комбинация с картината. До голяма степен тази диспропорция между визуално и вербално се създава от  проблемите, които се засягат. Темата на филма – отчуждението и безпътицата на съвременния човек – е също толкова наболяла и актуална, както тези за глобалното затопляне, замърсяването на околната среда или нуждата от нови планетарни етика и морал. Казано е толкова много по тези въпроси, но се прилага толкова малко. Съвременният дебит на вербална информация оставя човека глух за същественото. Затова не-вербалното кино е изключително въздействащо за сетивата. За по-пълно възприятие на „Самардала“, гледайте филма два пъти – веднъж с оригиналния звук и веднъж с музика по избор на зрителя.