Общоприетата истина, че ние, хората, сме социални същества, едва ли някога ще бъде подложена на съмнение. Струва ми се обаче, че на пръв поглед тази социална характеристика свързваме с нуждата да оцелеем битово, а по-рядко – с изграждането на екзистенциално важни отношения с ближните, без които бихме били наравно загубени, досущ както бихме били без цивилизования социум. Късометражната лента „Двама“ на Симона Евстатиева съществува, за да ни напомни не само колко муден е светът в самота, но и да ни даде своеобразен, позитивен поглед към приемането на загубата и превръщането ѝ в нещо светло.



       През житейския път на Камен наблюдаваме какво се случва, когато от двама остане само един. Главният герой безрезервно продължава да съществува със спомена за своята починала любима Мария, а за себе си не вижда място в настоящия свят, който е особено далечен от времената, носещи му щастие. За да се избави от мъчителната стагнация, която третата възраст му поднася, професорът предприема решителни мерки.



       Защо обаче съвремието му е толкова далечно, колкото би било за някой пътешественик във времето, внезапно появил се някъде, където не следва да принадлежи? В момента, в който ближният е наоколо, човек не съзнава колко бързо неговата липса ще открехне една съвсем непозната реалност, особено шокираща на прага на привършването на жизнения цикъл.



       В кратки, откъслечни мигове зрителят може да надникне в отношенията между Мария и Камен малко преди нейната кончина, като настроението е прощално. Измежду ръцете на двамата се подава книга с творчеството на Яворов, което е небезизвестен символ на трагизъм и екзистенциални търсения в българското културно самосъзнание. Дълго след изричането ѝ в съзнанието на зрителя отеква последната реплика на Камен към Мария, която е способна да синтезира смислово целия възглед, който филмът ни предоставя:

       В интервю Симона Евстатиева споменава, че едно от черновите заглавия на лентата е било „В часа на синята мъгла“ – препратка към едноименното стихотворение на поета Яворов, представляващо лирически размисъл върху смъртта, живота и наближаващата кончина. Споменаването на Яворов в лентата обаче не присъства единствено с цел да подчертае екзистенциалната безизходица на героя, притиснат от спомените за собствения си преживян път. Трудно може да се спомене името на поета, без то да припомни пагубния край на него и неговата любима Лора. Обратът в сюжетната линия е чудесно подчертан чрез този фин детайл и създава ненатрапчив съспенс около търсеното от главния персонаж въже и намерението за употребата му.



       Обратно на не толкова позитивния завършек в стихотворението „В часа на синята мъгла“, късометражният филм „Двама“ носи надежда и усещане за приемственост. Завещанието, което Камен оставя не на свои наследници, а на бъдещото поколение, е най-скъпото, което човек може да притежава – споделеност и обич. А на нас, зрителите, ни бива напомнено чрез този ефирен киноразказ, че като социални същества, а и като човечни такива, следва да обичаме и да бъдем обичани, докато жизненият ни път позволява.