Рок музикантите „Pnue“ (един барабанист и един китарист) репетират, а след това имат концерт – това е целият сюжет на „À coup de couteau denté“. Филмът няма нужда от повече история, а дори и от реплики. Клеман Декоден в интервю споделя, че не е учил във филмово училище, за да стане режисьор, а за да бъде звуков техник и точно това звукарско светоусещане е на преден план.

Заглавието е преведено на английски като „Stab“ (наръгване), а на български буквалният превод е „Удар от назъбен нож“. Филмът е разделен на две части, като в първата гледаме как двамата музиканти композират музика в репетиционна зала. Пръчките на барабаниста са олющени от много ползване, презрамките на китарата са закрепени с гафер, което подсилва усещането за автентична работна среда. Камерата в началото скача от единия на другия. Виждаме различни опити, напасвания, общуват помежду си, но дори, когато използват думи и виждаме, че си казват нещо, ние чуваме само музиката, която създават. Клеман Декоден споделя, че не е искал диалог. Разговорът между музиканти не му изглеждал интересен. И макар да смятам, че по принцип не е прав в това си изказване, всъщност това ограничение му позволява да намери нещо по-интересно. В края на първата част имаме едно дълго задържане на кадъра, който вече обхваща и двамата, докато свирят. Намерили са парчето и вече и двамата свирят една музика.

В този момент на екрана изскача заглавието, което като острие разсича филма и ни вкарва вече в самия концерт. Хендхелд камерата заедно с допълнителни кинематографични похвати ни вкарват в естетиката на запис на концерт от края на 90-те години. Музиката е разпиляна, груба, асинхронична. На моменти ни се струва, че звукът изпреварва кадрите (или пък е обратното). В един момент барабанистът се държи за главата, в следващия казва нещо на китариста, но музиката не спира, публиката вика от кеф, клати глава в такт, всичко е остро, младежко, ъндъргаунд в най-добрия смисъл на думата. Приисква ти се да си бил там.

Филмът на Клеман Декоден не ни разказва история за създаването на музика и последвалото ѝ представяне пред публика, а ни вкарва сензорно в това изживяване. Не ни е нужна допълнителна драматургия, когато имаме звук, който ни пронизва като назъбен нож.