Начинът, по който тъгуваме е като начина, по който се смеем, като начина, по който обичаме, като начина, по който изразяваме себе си изобщо - не зависи от желанието, не подлежи на правила от типа редно/нередно, правилно/неправилно. И това е всъщност единственият възможен за нас начин да бъдем, да съществуваме, да сме себе си.



Има тъга, която шумно крещи през всяка пора, има тъга, която буквално прониква в клетките, има тъга, която е дълбоко скрита и невидима. Много форми и много изразни средства, но еднакъв резултат - поразяващо, нараняващо, мъчително усещане. Тъгата е странно хищно създание, което се намърдва вътре в теб и дълбае душата. Гризе те и малко по малко се превръща в част от теб, формира те и те изгражда, както водата постепенно дълбае камъка, придавайки му причудливи форми. Когато тя утихне и болката намалее, формите остават, празнотите личат. Неусетно ставаш различен. Загубите стават част от теб и е странно как отсъствието определя същността ти точно толкова, колкото и наличието.



Филмът на холандския режисьор Mees Peijnenburg успешно предава този абстрактен и някак отстранен начин, по който тъгуваме понякога. Главният герой продължава обичайното си ежедневие, наглед същия, но всъщност дълбоко променен. Чувството на загуба като че ли го дебне в засада и напада в най-неочаквани моменти. Без патетика и драматични прояви, усещането за тъга се е просмукало в същността му и красивите черно-бели кадри успяват да предадат това чувство на самота и загубата на смисъл и опора. За мен точно тази простота и изчистеност на изживяването звучи убедително и поразително познато. Неспособността да изразиш тъгата си е част от болката и е единственият начин да я изживееш. Правилен или не, общоприет или не - нямаш избор, така тъгуваш, това е твоят начин. Липсата на цветове е като временната помръкналост на света, тъгата винаги обезцветява, поглъща светлината.



A hole in my heart е смесица от документално и измислено. Филмът е сниман във френското село, което режисьорът е посещавал всяка година през ученическите си летни ваканции. Главният герой и приятелите му действително живеят там и това са техните домове, семейства и обкръжение. Никога преди това те не са били пред камера - може би затова присъствието им е така естествено.

Филмът е наистина красиво сниман и изгражда изключително цялостно, реалистично и заразително цял един свят от емоции. Тъгата, като всички емоции човешки, е сурово и безмилостно чувство и има своята поразителна красота...