Филмът „A kind of testament“ на режисьора Stephen Vuillemin разказва историята на жена, която открива, че някой анимира нейни снимки. В последствие се оказва, че жената, която прави анимациите, носи същото име и изглежда по същия начин, но е по-възрастна – сякаш нейна версия от бъдещето.

Още от самото начало филмът създава усещането за комуникация между настоящето и бъдещето. Но това не е просто разговор с бъдеща версия. Това е разговор с бъдещето, изградено от страхове. Сякаш филмът задава въпроса какво би се случило, ако дадем глас на всички онези притеснения, които обикновено задържаме само в главите си.

Режисьорът въвежда мухата и скелета като водещи символи, които предвещават нещо лошо. Те създават усещане за смърт още преди да сме разбрали какво всъщност се случва. Това внушение е подсилено от звуковата картина. Жуженето на мухата не е просто част от атмосферата, то се превръща в инструмент за създаване на съспенс.

Подобен ефект има и задкадровият глас, който звучи почти като от подкаст. Той създава усещането за документалност, сякаш това е реален случай, който би могъл да се връхлети всеки. Тази привидна реалност прави абсурдното още по-неприятно, защото постепенно разпознаваме в него нещо познато.
Всъщност именно тук се намира и най-силната идея на филма – какво би се случило, ако изпуснем контрола над страховете си и им позволим да диктуват нашето възприятие за бъдещето.

Един от най-ясните примери е сцената с обувките и палтото. На пръв поглед става дума за напълно обикновено решение – покупката на чифт обувки. Филмът обаче показва последствията от този избор, сякаш той е довел до цяла поредица от събития, променили живота на героинята. Именно в това преувеличение се крие и абсурдът на тревожността. Когато се страхуваме от бъдещето, започваме да придаваме огромно значение на малките решения в настоящето.

В този контекст разговорът между героинята и нейната по-възрастна версия може да бъде прочетен не просто като среща с бъдещето, а като среща със собствените ѝ страхове. Бъдещата жена е образ на всичко, което настоящата героиня си представя, че може да се обърка. Тя не е задължително това, което ще се случи. Тя е това, от което героинята се ужасява че може да се случи.

Именно затова филмът успява да направи нещо много интересно с идеята за времето. Обикновено мислим за бъдещето като за нещо, което предстои. Във филма обаче бъдещето започва да съществува още в настоящето, чрез начина, по който го предвиждаме, страхуваме се от него и вземаме решения спрямо него.

Тук самият мотив на анимацията на статични кадри също придобива значение. Снимките на героинята са спомени, но някой ги превръща в движение, което отразява бъдещето. Това превръща анимацията не просто във визуален стил, а в част от самата идея на филма.

Може би затова историята се усеща толкова близка, въпреки абсурдността си. В днешно време сме свикнали да се тревожим за неща, които още не са се случили. Често живеем с усещането, че трябва да предвидим всичко, за да можем да го контролираме. Вземаме решения не само според това, което искаме, а според това, което се притесняваме, че може да загубим.

Ако постоянно живеем в опит да предотвратим бъдещето, което ни плаши, кога оставаме да живеем в настоящето?

Филмът не ни казва, че страховете ни са безсмислени или че нищо лошо няма да ни сполети. По-скоро ни напомня колко лесно можем да позволим на нещо, което още не съществува, да започне да определя живота ни.