A single life е едно наистина кратко филмче, което се захваща с една наистина голяма, бих казал, Фаустовска тема. За разлика обаче от сериозността на проблема, тонът на тази късометражка е изключително забавен.  Не е случайна номинацията за Оскар през 2015 година. В тези няма и две минути, зрителят е преведен през всички етапи от живота на Пиа – едно съвсем обикновено момиче, което е повече от неподготвено за необикновената доставка, която получава. И наистина кой човек би бил подготвен. В моментът, в който тя разбира, че притежава машина на времето, любопитството ѝ взема превес над каквито и да било когнитивни функции, които, така или иначе, не са подчертани като някаква изключителна част от нейния характер.



За разлика обаче от класическата концепция на подобен тип пътувания, тук освен светът около Пиа и тя самата се подмладява или остарява паралелно. Така, без да си дава сметка за периода на скоковете, които прави или за възможността да отиде прекалено напред или назад където, вече или още, я няма, започва безразборно да прекроява време-пространството. И тук стигаме до момента, в който ни става ясно, че като че ли всеки човек би се изкушил да наруши естествения ход на живота си, стига да можеше. Кой не би искал да се върне за малко в детството си и да изпита отново фантазията на невинността или пък да види какво ще стане в бъдещето? Така старият архетип за пътуването във времето се поставя по нов, майсторски и хумористичен начин.



Ако, обаче, погледнем между кадрите на тази иначе ясна на пръв поглед фабула, може да провидим и една алегория. А именно, за това, колко кратък е животът, как минава пред очите ни като плоча със само една песен, а ние вместо да творим тук и сега, ядем поредната пица вкъщи и се отнасяме в мисли за миналото или бъдещето. Разбира се, това е само спекулация, но, в крайна сметка, не е ли именно в иносказанието значението на изкуството?