Литературата е един от основните източници на идеи и вдъхновение за кинотворчество. Преводът от текст към визуален разказ може да бъде предизвикателна задача, а в историята на киното има примери както за брилянтни, така и за много лоши адаптации. В случая с филма „Последното интервю на Адам Сусбе“ от режисьора Дима Пройкова няма да коментирам дали екранизацията по едноименния разказ на Любен Дилов е автентична и успешна, или не. Самият разказ е доста нестандартен – развива се под формата на интервю – наративна форма, запазена и във филма. По-скоро ще се опитам да разгледам филма сам по себе си, разбира се, не съвсем без паралели с оригинала.

 

              Сюжетът ни отнася в космическото студио на журналистката Сази Ваг (Михаела Тюлева), която взема интервю от Адам Сусбе (Цвет Лазар), водачът на движението за еманципация на мъжете. Годината, в която се развива действието е 3023. Повече от осемстотин години сред човечеството цари матриархат, в който жените са се превърнали в доминантния пол, а мъжете са сведени до тяхно средство за забавления и унижения. В този контекст Адам Сусбе се опитва да убеди зрителите на предаването, че мъжкият проблем съществува и мъжете се намират в несправедливо положение.

 

              Разказът на Любен Дилов е част от сборника „Перпендикулярно време“, който излиза от печат през 1981г. Времена, в които феминизмът отдавна се е утвърдил като философско и социално разбиране за несправедливостите и неравенството, на които жените са били подлагани векове наред. Текстът е своевременен, но актуален и почти половин век по-късно. Защото тук не става въпрос за феминизма или матриархата като решение на социалното неравенство между половете, а за една гротескова пародия на всеки сексизъм, режим и -изъм, който се налага чрез доминация и потисничество. Внушението на историята е постигнато чрез два елементарни, но много ефективни концептуални подхода – хипербола и диаметрално противоположна психология в наратива – аспекти запазени в екранизацията.

 

              Филмът на Дима Пройкова може да се нарече смел и експериментален. Накъсан разказ, граничещ с бутафорията, използващ  по-скоро внушения, отколкото стандартни наративни техники. Конвенционалният киноезик е сведен до минимум. Имаме постоянни прекъсвания за реклами, което отразява, по-скоро нашето съвремие, отколкото времената на написването на текста. Вмъкнати са кадри, които приличат на рийлове от социалните мрежи, както и такива, които имитират архивни кадри от камерата на семейства, живели много отдавна спрямо хронологията във филма. Рекламите и медийните репортажи са пародиен кич на онова, което познаваме от телевизията. Всичко това има по-скоро сугестивни качества, отколкото естетически такива. Всъщност, филмът като че ли е преднамерено грозен, сякаш за да ни подразни още повече след поредното прекъсване за реклами, което всички мразим, особено ако гледаме някое любимо заглавие. В този ред на мисли, филмът постига онова ниво на фрустрация у зрителя, което изглежда, лежи в основата на неговата концепция.

 

              Както мъжките, така и женските персонажи във филма са гротескови. Мъжете са феминизирани, гримирани, с перуки и боядисани коси, тесни клинчета, танцуват преексонирано лошо и се държат като „кифли“. Жените пък са мачовизирани и превърнати в безскрупулни, безчувствени и арогантни същества, загубили всякаква нежност и красота. Носещи костюми, или безформени анцузи, бели изцапани потници, пощипващи и обсъждащи телосложението на женствено припкащите около тях мъже. Всичко е обърнато надолу с главата и нарочно пресилено, за да въздейства. Медиите и институциите са оглавени изцяло от жени, мъжете се използват само за разплод, но и това е почти в историята, тъй като масово е навлязло изкуственото осеменяване. Цялата тази изопачена огледална реалност се опитва да ни убеди, че всъщност няма значение дали живеем в патриархат или матриархат, когато не само между половете, а между нас хората като цяло цари неравенство, егоизъм, алчност, жажда за власт, липса на морал и ценности. Всяка система може да бъде корумпирана. В този ред на мисли „Последното интервю на Адам Сусбе“ е критика както към крайния мачизъм и мизогинията, така и към радикалния феминизъм и мизандрията. Това е провокативен филм, който по-скоро ще ви издразни, но със сигурност няма да ви остави безразлични.