Креативността и нестандартното мислене са едни от най-отличителните черти на децата. Относително свободни в разбирането и възприемането на света, те не страдат от прегърбената и безцветна битова ежедневност на възрастните и в добрите случаи изливат енергията си в проучване и копиране на интересните и цветни неща около тях. А съвременният ни живот до голяма степен е подвластен на дресировка в името на обществено напасване и одобрение и често творческият инстинкт, най-присъщата характерност на човешкото същество, бива потиснат нарочно, за да няма излизане от рамката. Убеден съм, чували сте забележки от сорта „Дръж се нормално, да виждаш някой друг да виси с главата надолу от катерушката?” Смешно е, колкото е и тъжно… Защото всъщност ако убием детското в себе си, убиваме човека. А човекът не е машина, която в 19 часа си дава OFF, побеляла и амортизирала от количеството извършена работа.

 

Alike не е назидателна анимация и по принцип изкуството не би следвало да бъде. Не ти казва какво да правиш и кое е правилно, а просто ти показва един понеделник. И вторник, и сряда, и четвъртък… Задръстване от хора, отиващи в уречения час на уреченото място, бързащи да изпълнят функцията си. Емоцията е утаена под праволинейността, правилата и задълженията. Сиво ежедневие – бели хора.  И на този фон как да не ти хване окото един цигулар?! Той няма вратовръзка, не отива никъде, не го чакат небостъргачи от документи. Той стои на оазисния остров в бялото море и не му пука особено колко парадоксално незабележим е всъщност. И там някъде едно оранжево хлапе го вижда и… иска да стане като него. Иска да твори, защото му е присъщо. Ала училището зове, азбука има за преписване. И въпреки ограничението на формата copy-paste, творческата природа на малкия човек пак надделява. Радостно показва какво е направил днес в училище, но радостна не е реакцията на баща му. И ето ви конфликта… Конфликт на нуждите, защото ако единия се нуждае от прегръдка, за да си върне цвета, другият се нуждае от подкрепа и насърчение, за да си го запази.  Чувството, емоцията – те са животоспасяващи, цветозапазващи, немашинизиращи… Те са човешки и трябва да бъдат спасени; с малко фантазия и няколко объркани погледа.



Отново искам да подчертая, че Alike не е поучителен, критикуващ или наставнически филм. В края на финалните надписи пише: "To our families for helping us not to lose our color"[i]. Посветен на безрезервната родителска любов, филмът на Daniel Martinez Lara и Rafa Cano Mendez отдава значимост на силната воля да си добър родител, да се пречупиш в името на детската прегръдка. В едно behind-the-scenes[ii] интервю те споделят, че са работили повече от 4 години по проекта и че той е вдъхновен от преживяването да станеш баща. Казват, че когато децата ти преобърнат света, се получават истории и ситуации, които заслужават да бъдат разказани. За Alike е работено много и отдадено и близо седемдесетте награди, с които е удостоен филмът, изцяло потвърждават това. Daniel Martinez Lara е и директор на Pepe School Land – училище по анимация в Барселона. Препоръчвам друг филм под тази шапка – Changes, който ще ви се стори доста alike.

​

Та, нека не забравяме, че небето е синьо, тревата е зелена, дървото е червено, слънцето е жълто и въобще – че светът е интересен, защото е цветен. Ние, хората – също. Креативността ни прави такива и за това сме изключителен животински вид. Да, зомбирани от технологии, кариери, грижи доста често живеем на автопилот и не забелязваме красотата наоколо. За щастие има и хора, които чупят конвенционалната рамка, които живеят без никакъв пилот.



[i] На семействата ни - за това, че ни помогнаха да не загубим цвета си.

[ii] Зад кадър