Нещо става по склоновете на Стара планина
Нещо става по склоновете на Стара планина
Един малък планински фестивал, започнат преди около 10 години, с мисията да се даде тласък на хижа, построена преди повече от 80 години, се превръща в нещо много по-голямо. Нещо, което ни показва нови възможности и е в пълен разрез с установените тенденции. Нещо, което вярвам, че може да послужи и за модел за нова перспектива за България.
автор Юлиян СпасовЗапочвам този разказ с уговорката, че е колкото плод на професионалния ми интерес към културната сцена в България, толкова и личен, с което моля да ми простите невъздържания патос. Той не е от суета, а просто защото всичко това, което ще разкажа дори на самия мен ми звучи като нещо на границата между реализъм и приказен сюрреализъм, макар да съм пряк участник във всяка една стъпка от историята и да нямам основания да твърдя, че чудеса съществуват. Планината е сурово място и учи, че чудеса не съществуват, макар понякога да искаме да вярваме в това.
Стара планина конкретно е чудата в много отношения. Едно от тях е, че е гигантска, но не ѝ личи. На пръв поглед изглежда много достъпна, дори мека, но когато човек изкара един стабилен преход и я наблюдава, ще забележи как няколко крачки стигат, за да може всяка гледка да потъне в пейзажа, независимо от мащаба си. В това има нещо колкото привлекателно, толкова и плашещо.
Там не отивам, а се връщам. Причините да съм привързан към тази планина не са една и две. Има много какво да се види, но този разказ не е толкова за планината, макар тя да играе основна роля, а за това как тя влияе на нас, човеците.
Ще подплатя разказа си със снимки, с които се надявам да допълня картината. Някои от тях са от фотографите на фестивала, за който ще стане на въпрос след малко, а други от личния ми архив, натрупан през годините. Всички необозначени снимки са мое дело.
Кратка история
Хижа Амбарица се намира по Северните склонове на Стара планина в местността Дълги Дял, източно от връх Момина могила, на 1503м, кръстена на връх Амбарица, който се намира в близост. Тя се състои от 2 сгради, първата построена през 30-те години, а втората, активна и до днес - през 60-те. Историята на хижата е интересна, особено предвид, че построяването ѝ представлява сам по себе си безпрецедентен инженерен епос, разказан във фотографии, които могат да се видят в коридорите на хижата. Той включва построяване на лифтови съоръжения и релсов път специално за строителните работи и работата на много доброволци. До 2014-та година хижата е почти затънала в забрава, когато бива поета от Ема Гатева.
Сложността на точно тази хижа
Хижа Амбарица е известна неформално сред запалените планинари като една от най-отдалечените и трудни хижи в страната. До нея няма автомобилен път. Стига се единствено пеш. Тя се намира встрани от основния път Ком-Емине, който представлява европейска планинска магистрала, поради което туристическият поток е значително по-ограничен, независимо от централното ѝ разположение в Стара планина.
В миналото е била електрифицирана, но днес разчита на соларни панели, т.е. ток има, но ограничен и зависи от настроението на природата.
Лифт вече няма. Хижата разчита на товарния кон Кугър за логистика.
Най-близкото населено място е на около 5 часа път пеш – село Черни Осъм.
Най-близката хижа – на 2 часа преход – хижа Яворова лъка.
Wi-Fi има 24/7 (стига да няма буря).
Вода също има, и то не каква да е, а извираща от високите точки на Стара планина – от връх Голям Купен.
Първите години на фестивала
Той започва през 2014-та под името „Фестивалът на боровинките“, организиран от доброволци, които вярват в бъдещето на хижата и искат да се разчуе. Е, успяват. На първите издания на фестивала идват страшно много хора, запленени от невероятната природа на Централен Балкан, гостоприемството на хижата и изобилието от боровинки. Последва буквално избухване в социалните мрежи. Хижа Амбарица за кратко изгражда невероятно жива, развълнувана и млада общност около себе си, което е без прецедент, така да се каже, в „хижарския бизнес“ и е първият сигнал, че там се случва нещо необичайно.
Опита за превземане от страна на БТС
Както приляга на живота в България нищо хубаво не може да продължи за дълго просто така. В момента, в който успехът на хижата става видим, Български туристически съюз (или накратко БТС) предявява претенции по съдебен път в опит да си я присвои. Няма да навлизам в детайли, за тази история е писано достатъчно и в крайна сметка има своя логичен край. Единствено ще обясня фактическата реалност, а тя е, че хижата е построена от троянци с лични, доброволчески и общински средства, на територията на Троянска планина и съответно БТС нямат юрисдикция.
Това не им попречи да подложат хижа Амбарица на дългогодишен съдебен фарс, изтъкан от много битки, загубено време, енергия и пари, преднамерени саботажи и очернящи медийни кампании. Звучи ли ви като автентичен български филм?
Слава богу, в крайна сметка през януари 2023-та стопаните на хижата печелят и на трета инстанция делата с БТС.
До днес БТС все още не са излезли с официално становище по въпроса, нито са предложили обезщетение под някаква форма в знак на „феърплей“ за изгубеното време на хижата.
Хижа Амбарица
Докато сме все още в глухото спокойствие на уводния исторически прочит, и преди да се впуснем в приключението, което предстои да опиша, бих използвал момента за един по-философски прочит.
Планината, която по подразбиране сме научени да уважаваме? Бетонът, който ни отделя от дивия живот? Комфортът, който осигурява нуждите ни? Има ли нещо по-дълбоко, ако щете романтично? Или дори идеалистично?
От малък, още когато нашите са ме водили по хижи съм се чудил как така в дивата природа изведнъж има къща, отворена за всички. Като по-голям, вече разбирайки, че почти всичко на тоя свят следва определена правна рамка, започнах да разбирам, че хижите са особено високо изражение на обществен консенсус, чието семе тръгва в повечето случай от кауза. Кауза на едни хора. Кауза, стъпваща на идеята, че планината едновременно е на всички, но и трябва да се пази.
По света има народи, които строят по планините си и ги урбанизират. Звучи яко да си имате дом в планината, но когато и много други хора мислят като вас, в един момент планина няма, има само град.
Ние, българите сме от народите, които пазят планините си. Урбанизацията е концентрирана в определени зони и като цяло нямаме културата да се разпръсваме в дивата природа. Може да не сме от най-религиозните, но вярваме в планината.
След идеята за хижа идва и реализацията. Строителството на хижа е изключително сложен и труден процес, в който се изисква доста хора да се обединят и да вложат много от себе си, за да се случат нещата. А тези неща няма как да се случат, ако всички хора по веригата не вярват дълбоко в бъдещето на тази идея. Подобна вяра се простира далеч отвъд личните мечти и цели на всеки един поотделно, защото хижата не е къща за някого. Тя е къща за всички.
Всичко това ми отне години да го смеля в тази завършена идея и да осмисля какво представлява Хижа Амбарица. Хижите всъщност са едно от най-висшите изражения на усещането за нация и за свързаност между хората в нея. Усещане, което на нас, българите, ужасно много и ужасно болезнено ни липсва днес.
Лагерът
Тук нещата стават интересни. Ако хижата е оперативно сложна, за да поддържа капацитет за нощуване и изхранване на до около 60 души, представете си как се обслужват 1000 души на фестивал в рамките на 2-3 дни? Още по-сложно.
Това установява практика по набиране на доброволци и организиране на лагери преди и по време на фестивала, за да станат възможни не само посрещането на толкова хора, но и организирането на богата програма с музика, кино, танци, работилници, йога, поддържане също на бар и добро меню.
Този лагер тупти, с всяка изминала година става все по-голям, все по-цветен, с хора, идващи от все по-далеч. След малко ще се върна на него, защото той е много ключов за този разказ.
Къде съм аз в цялата работа
Първите години си идвах на фестивала, както повечето хора – да се разходя в планината, да се забавлявам, да доведа приятели. Нямаше как да не стане въпрос в един момент и за „Кинематограф“ и така лека-полека, с малки стъпки започнахме да се включваме и с прожекции. Първоначално в “indoor” вариант в хижата, но през 2019-та и в първи открит вариант, като част от програмата на фестивала „Боровинкови нощи“. Междувременно, при всяко гостуване ми правеше впечатление колко много неща се променят в хижата и около нея. Сякаш в противовес с иначе природната тишина, която цари около нея, създаваща чувство, че времето е почти спряло и нищо не се случва. Времето всъщност никак не е спряло. Там ври и кипи от труд и все повече започвах да се замислям за хората, които стоят зад това нещо. Кой по дяволите върши всичката тази работа?! И по-важно – защо?
В тази хижа винаги ме посрещаха различни хора, но винаги с едно и също настроение – някакво съвършено заразяващо смирено щастие, каквото на никоя друга хижа не съм усещал. Без да искам да обобщавам всички хижари, и на други места съм бил посрещан добре, но личната ми статистика сочи, че посещението на произволна българска хижа по-скоро го асоциирам със киселящина и специфични нрави, за които трябва да внимавам.
На Амбарица обаче е друго. С всяка година виждах нови и нови хора, които просто идваха и искаха да бъдат част от нещото там, без дори да знаят съвсем какво е. Те усещаха инстинктивно, че трябва да са там. Едно усещане, което започна да се заражда и в мен. Усещане, съчетано с постепенното осъзнаване какво място изобщо е това, какво е вложено в него, и защо.
Колкото повече наблюдавах година след година, толкова повече се откриваше за мен картина, която първоначално дори не проумявах – чудеса не съществуват.
Така започнах да разбирам, че единственият начин истински да проумея какво се случваше там, беше просто да остана. Да стана част от него. Да се отворя напълно към случващото се, освобождавайки се от ежедневните въпроси, свързани с време, пари, просперитет. Въпроси, в които толкова сме оплетени, че понякога забравяме откъде сме тръгнали и накъде сме тръгнали.
И така започнах да се включвам в доброволческите лагери, извън ангажиментите ни, свързани с прожекциите. Първите два пъти за по 2 дни, а третият път – тази година – за 10 дни.
Лагер 2024-та
Присъствието на 60 души на едно място определено внася доста промяна в обстановката. Ако първите дни беше тихо и брояхме бързолетите, с всеки следващ ден наставаше все повече оживление, движение, създавахме все повече шум. Като се качвах по-нависоко и гледах общата картина, се чудех дали приличаме повече на мравки, или на пчели. Със сигурност обаче приличахме на нещо в природата. Но и се отличавахме.
Лагерът и природата
Подготовката на фестивала се оказа, че дава много подходяща рамка, която да завихри най-различни процеси, в които човеците по естествен път да се доближат до природата в отделни нейни аспекти, да имат възможността да я усетят и всеки да намери своя такт на работа, така че да бъде в хармония с околната среда. Освен това, всеки неизбежно виждаше, че:
Лагерът като форма на организирано оцеляване
Това е много съществен момент. За един турист, запален планинар, или както е модерно да се казва „hiker”, преходите в планината със сигурност носят своите предизвикателства и са си стабилна среща с природата, но бидейки пакетиран с добре планирани провизии, той губи един от аспектите на дивото преживяване - оцеляване, съобразно даденостите на околната среда.
Съвсем различно е стационирането на едно място в дива среда. Място, на което трябва да се оцелява продължително време.
Още по-различно става ако сте 60 души, без да броим потока туристи.
От съществено значение е как ще се организират. От ден първи до приключването на фестивала, ние не сме просто 60 произволни човека, събрали се от най-различни кътчета на България с една цел. Ние сме мускулите и душата на това място и от нас зависеше не само фестивалът, но и как ще живеем през това време.
Възниква въпросът как се организират толкова хора, които до голяма степен не се познават, при това бързо? С мъдрост. С мъдростта на хижа Амбарица. За повечето, всичко случващо се беше ново, но и някак естествено. С всеки изминал ден, всеки намираше своето място в общия ритъм, който бе изключително необходим, за да се случи чудото. Разбираш, че всеки в тази общност има своето място и своята роля.
Лагерът и Хижата
Всяка сутрин беше специална. Да се събудя в хижата, на тази височина, на това слънце, на това небе, на тези звуци, на тези аромати... трудно е да се опише. Първите ден-два още във „филма си“ не го осъзнавах, но след третия ден започнах да изпитвам истинска благодарност за възможността да се събудя там и за тръпката някъде на 15-тата минута, която ме обземаше, че просто ей сега скачам, мия си зъбите и отивам да си набера боровинки преди да започнем работа . Разбирайте към 5-6ч. сутринта, час абсолютно немислим за навиците ми в София.
Хижата реално се явяваше базата на лагера и ако тя в първия момент изглежда като голяма къща високо в планината, с времето започва да се чувства като замък. Малък, но толкова добре обмислен, когато е строен, че може да осигури качествен живот на 100 души с почти всички удобства и капризи, дори повече, отколкото към наше време, една странна аномалия на историята, която обикновено върви от по-гадно към по-хубаво. В случая с хижа Амбарица е обратно, с времето тя сякаш се завръща все повече към една позабравена форма на бит и култура на оцеляване, характерни горе-долу за последните много векове без 20-ти. Разбира се, не казвам, че е по-гадно, но за неподготвен човек може да е леко шокиращо.
И все пак, трябва да отбележа, че хижа Амбарица е с единия крак в миналото, а с другия в бъдещето. Може да трябва да си перете дрехите на ръка със сапун и студена вода, но няма проблем да проведете видео разговор с някой от Япония, ако ви ако се наложи.
Лагерът и боровинките
Боровинките са много коварни. Мънички, но по много, ама много. Направо неприлично много. Навсякъде, дори там където не ги виждате. Толкова изобилни, че можете да си отвисите с часове да берете без да забележите приближаващата изотзад буря.
Има специален инструмент за събиране на боровинки от храстите и с него могат да се събират цели големи кофи за това време. Така се случи обаче, че аз отговарях за други неща и единственият ми досег до боровинките беше с ръцете ми в промеждутъците, в които нямах работа. Но имахме цял отбор хора, които носеха кофи след кофи. Колкото и да беряха, не можеха да ги наберат.
Лагерът и кухнята
Типично денят почваше към 6-7ч. сутринта, но за някои почваше още към 4ч. Не само броят на хората представляваше предизвикателство за кухнята, но и изхранването на трудещи се хора посред лято не е шега. А работата си беше тежка, независимо дали в гората, в дърварника, в кухнята, или на поляните. Ден, започващ в 6ч. също така си е доста дълъг ден. Пък и сме млади... Въобще изхранването беше постоянен процес, в който участваха много хора, всичко се правеше в огромни количества, в мащаби, абсолютно несравними с домашното готвене вкъщи. Съответно това налагаше и строга дисциплина на работа. И много белене. И много рязане. И много миене. И много пържене.
Лагерът и мекиците
Няма много какво да кажа по въпроса, но като заговорихме за кухня, трябва да отбележа и едно от чудесата на Амбарица, с които е известна сред цяла България – мекиците със сладко от боровинки, набрани от нас, доброволците по поляните наоколо.
Лагерът и пак боровинките
Отвъд тази силно изявена романтична страна, всъщност боровинките въобще не са шега. Редно да поговорим по-сериозно, защото като чете този текст човек би останал с впечатление, че всичко е прекрасно по отношение на боровинките.
Първо, за брането им. На ръка го отписваме, това става само за лична консумация. Работи се с инструменти. На постоянно безжалостно слънце. Боровинките там не растат в гората, а по откритите поляни. И то не какви да е поляни, а обрасли с хвойна. Това е иглолистен, изключително досаден храст, макар че от неговите плодчета може да се прави джин, което дава известна привилегия. Но когато се берат боровинки, трябва внимателно да се отсяват от хвойната, защото нейните плодчета, по незнайна природна причина, адски много приличат на боровинки визуално и същевременно имат най-антиподния възможен вкус спрямо боровинките – ужасно горчиви и стипчиви.
Второ, идва първа обработка на боровинките. Почистване и миене. При големи количества боровинки най-лесно се чистят с вода, защото листенцата се издигат отгоре, но дори и този метод може да бъде ужаааасно бавен, пипкав и изнервящ.
Трето, идва термичната обработка.
За сладко се вадят големите казани, забъркват се с вода и захар в точно съотношение по запазена рецепта на хижата, и почва бъркането. Специфично за този процес е, че е непрекъсваем и отнема часове. Обикновено цели нощи се прави от хора, които се въртят в кухнята и бъркат безспирно.
Идва наливането и затваряне по буркани...
И когато накрая тези хора рухват рано сутрин в леглата си, Лагера тепърва се събужда и купонът започва - тарапана, дрънчене, музика, глъч, а впоследствие в общия хор влизат и резачки, машини, чукове, непрекъснат шум от работа в трескава подготовка не само за фестивала, но и от обновяването и възстановяването в автентичен вид на различни детайли по хижата.
Лагерът и транспортните бригади
Логистичните въпроси на Хижа Амбарица са достойни да се отделят в отделен малък епос. Всеки ден по време на лагера периодично биеше камбаната. Това означаваше, че се събира транспортна бригада. Една такава бригада се състои от Кугър – конят на хижата, и колкото мъже могат да се освободят от останалата работа с празни раници на гръб.
Поема се по пътека навътре към самото сърце на планината. Първите години, когато ходих на хижата си спомням как съм заглеждал тази пътека с известно любопитство – тя отсъства от картите, няма маркировка и не е предназначена за туристи. По нея след около час преход се стига до най-близката до хижата точка, достъпна за високопроходим джип.
Трудно е да опиша какви неща изпитах вървейки по тази пътека. Има нещо специално в нея. Откриваше Стара планина по начин, различен от маршрутите, които познавах до този момент.
Този преход се случваше по няколко пъти на ден, позволявайки трансфера на всичко необходимо за фестивала и за оперативността на хижата. И кандидатите за него винаги бяха много, май на всички им харесваше тази пътека.
Освен живописните гледки, тази пътека е посвоему едно преживяване, открехващо душата към усещанията за живота преди появата на двигателите и асфалта.
Лагерът и боите
Паралелно с всичко описано дотук, през целия ден около самата хижа цареше една почти сюрреалистична гледка – лееха се бои и креативност непрекъснато. Дали по маси, дали по столове, дали по табелите за фестивала или елементите по фасадата на хижата, остарялата хижарска мебел изведнъж ставаше като чисто нова и то не с какъв да е дизайн, а брутални картини, които ги има само веднъж - там.
Най-хубавото беше, че нямаше предварително зададен план, всеки импровизираше, ограничения нямаше, но накрая се получаваше точно каквото трябваше – Боровинковите нощи на Хижа Амбарица. Дори само тази част от Лагера беше феноменална, защото виждаш наситен творчески процес, който живее свой живот.
Фестивалът, освен всичко друго, се явяваше от само себе си и като изложение на изкуство, създадено непосредствено и вдъхновено от всичката красота и енергия на това място.
Лагерът и времето
Всеки следващ ден ставаше все по-динамичен, вълнението от предстоящия фестивал нарастваше, заедно с ефективността на доброволците. Неизбежно обаче имаше и изоставане със задачите, което налагаше все повече дисциплина и усърдност. Един от по-трудните уроци според мен, на които планината ни учеше е, че всяко нещо си има своето технологично време. Когато нещо се прави от недотам опитен човек, то допълнително се увеличава.
В началото не се усещаше, защото всеки подхождаше към дейностите с чувството, че има цялото време на света, но всъщност всеки се сблъскваше с една по-различна действителност, която рефлексите и навиците ни от града, където всичко се случва бързо и лесно, не можеха да разчитат правилно.
За мозъка се оказва предизвикателно да пренастрои дори интуитивно възприятие, каквото е величината разстояние, защото в планината разстоянията не са безобидни, а изглеждат лесно преодолими.
Като говорим за времето, в условия на работа с много други хора и ограничен инструментариум, откривахме непрекъснато как всичко пуска крака и си мени мястото още преди да сме стигнали до първите срещнати, които ще питаме „къде са еди кои си четки“. От друга страна обаче, точно това даваше безброй чудесни поводи всеки да заговаря всеки и така да се опознаваме в работния процес.
Фестивалът
Едно от най-поразителните неща беше превключването на режима от доброволчески лагер във фестивал. Лагерът и фестивалът – хем са едно, хем са два тотално различни свята. Дали това точно дефинира успеха на хижа Амбарица оставям на вас да прецените.
Тази повратност има ключово значение за смисъла и целите на цялото това нещо, защото на 7-ия ден от Лагера малко или много започва едно улягане, ако щете свикване, че това е новата реалност и ще е така до безкрай.
На човек не му трябва много, за да свикне с каквото и да било.
Но не, няма свикване. Ако до 7-ия ден около Амбарица цареше пълен творчески, строителен, товаро-разтоварителен и всякакъв друг безпорядък, Амбарица беше нашият замък, всичко беше наше и ние контролирахме ситуацията, то неусетно сред нас започваха да се появяват все повече нови герои, пълните тенджери от кухнята започнаха да се движат все по-бързо, а отговорностите ни лека-полека придобиваха съвсем друго измерение.
Следваше непрекъсната подредба и довършване на това и онова. Човешкият мозък е устроен така, че има силно влечение към подредбата и умее да изпитва удоволствие от нея. А определено първият ден на Фестивала представляваше и една голяма подредба, събираща всички парченца, които предните дни сме изграждали.
Допълнително ако в началото само „Ние – доброволците“ бяхме лилави с оригиналните тениски и суичъри, изработени за фестивала, то те започнаха да се увеличават непрекъснато, защото гостите също си закупуваха. Имаше нещо очарователно в това смесване, размиващо границите между тях и нас.
Много неща се изкушавам да кажа в заключение, но в духа на добрата документалистика, а между другото и на доброто късо кино, ще оставя края отворен. Дори да съм поукрасил тук и там, желанието ми беше да предам максимално обективно едно явление, което все по-устойчиво се случва на хижа Амбарица и ми дава надежда, че все още колективно сме способни на наистина висши неща, въпросът е някой някъде да ни събере и да запали искрата. Ема Гатева определено я запали и не само върна към живот Хижа Амбарица, но създаде перфектната комбинация от условия, в който мястото да се отвори и да послужи за нещо много повече от туристическа база. Място, което вдъхновява, място, което учи, място, което е сурово, но и истински диво, през което всеки, който минава научава нещо за себе си, а това, което е научено някак се запаметява там и служи на следващите. Малко е като с перон 9 и 3/4. Някои биха могли да виждат храм, други училище, а трети просто хижа, но във всеки случай, когато аз виждам как деца, младежи и мои приятели израстват там, вече съм сигурен в това, което виждам.
Можете да последвате страницата във Facebook на Хижа Амбарица, за да не пропускате информация за следващото издание на Боровинкови нощи!
