An Evil Town, базиран по разказа “Любовни истории на обикновената лудост“ на Charles Bukowski, е умопомрачаващ трилър, който остави неприятни усещания у мен, смесени с известна доза солидарност към неговата гледна точка и неговия метод на действие, който въпреки че противоречи на основни принципи на обществото ни, си има своите логични аргументи, които в една паралелна Вселена, биха имали друго по-реално значение.

 

Заснет през 1995, филмът ни връща в първата половина на 20ти век в лъскавия и енигматичен Ню Йорк, който се оформя като идеал за град в глобален мащаб. Ню Йорк е бих хит в онези времена, заради космополита, високите сгради и пищността на културните събития. Това обаче как изглежда един град далеч не е показателно за това какви хора го обитават. И дали всички възприемат обществото по еднакъв начин, за да може то да функционира правилно? А функционира ли то правилно?!

 

Според мъжът, не. То не просто не функционира правилно. Докато момчето, на което гаджето му правеше свирка (че и на опашка се нареди някакъв тип), се чувстваше вероятно в рая, в същия момент няколко реда по-назад мистериозния тегав тип се чувстваше в ада. А мястото е едно и също. Градът е един и същ... какво се обърка тогава?

 

Ами, рецепционистът навлезе в личното му пространство. Не е за пренебрегване. Вероятно ще кажете, наръга го, защото не е толерантен, защото онзи бил гей, но онзи влезе в неговата стая и започна да го целува. При това ние, знаейки как той възприема Ню Йорк (за съжаление рецепционистът не знаеше), реакцията беше донякъде и очаквана. Начинът, по който ни се показва тази реакция, е доста груб и граничещ с horror-а. Но, киното не е по поръчка, дори е хубаво, че има подобни отклонения от утъпканите пътеки, защото ако киното няма острие, ще е тъпо.

 

Цялостната черна и тежка атмосфера на филма, мистерията, витаеща около основния герой, странните ситуации, през които той минава само за една вечер и директния режисьорски език, който не пести кръвта, са били успешна формула, защото филмът печели наградата на Canal+ на фестивала в Кан през 1995, както и печели New York Underground Festival в категория „най-добър късометражен филм“ пак 1995.