Ако сте имали щастието да се запознаете с творчеството на Атанас Далчев, ще запомните „Ангелът на Шартър”. Дори да не сте – той пак би могъл да засвири на струните ви, ала ще останете слепи за емблематичната символика и дребни детайли, излезли от страниците, за да заживеят в още едно измерение – този път – на киното.

 

Филмът на Лолита Николова е пътуване през поезията на Далчев, в което освен изрично цитираните няколко стихотворения, могат да бъдат открити образи от редица други – „Огледало”, „Книгите”, „Дяволско”, „Болница”, „Стаята”, а ако малко развинтим въображението си – и от „Художникът и вятърът”, „Есенно завръщане”, „Любов” и т.н.

 

Представени са и двата образа на поета – този на младия, изолиран от света и вглъбен в себе си и философията на съществуването и смъртта Далчев; и другият, на зрелия, следователно не толкова драматичен, а съзерцателен, носталгичен и дори позитивен Далчев. Видно е, че с по-голяма тежест във филма присъства вторият. Най-малкото той носи името на едноименното стихотворение от 1937 г., една от най-светлите като настроение творби на поета:

 

 

Централно място заемат „Прозорец” и „Дъждобран”, които, повече или по-малко, се разгръщат пред очите ни. Огледалото не е портал към минали светове („Стаята”), нито единствен събеседник („Повест”), а чудо, „цял един нов и дивен свят” („Огледало”), който хамалинът носи на ръце. В саксията на прозореца има цвят и живот, противно на образа ѝ в „Дяволско”: „и яростно оттам замервам хората/със пръст от старите саксии без цветя”.

 

„Ангелът на Шартър” проследява последните дни на поета. Когато той се срива до купчината книги и докато лежи в болницата – няма и помен от „и аз загубих зарад книгите/живота и света” („Книгите”) или „...тежките стъпки на близката смърт” („Болница”). Дори последните му думи са лишени от чувството на празнота в „И сърцето най-сетне умира”; напротив, те са изречени с усмивка. Някой би казал „и облекчение”. Това може и да пасва на психологическия профил на „мрачния” Далчев („вечно и светò е само мъртвото/живото живее в грях.”, „Камък”; „И аз ще се изплезя на света,/обесен върху черния прозорец.”, „Дяволско”), но не и на замисъла на Лолита Николова.

 

Духът, който се оглежда във водата („Ручей”) и се прибира, за да нагледа любимото цвете, ни подсказва, че има живот отвъд този, който познаваме. Подобен намек далеч не е в разрез с творчеството на поета, макар в него отвъдното да е по-скоро непознато и диаболично пространство, докато, в „Ангелът на Шартър”, минало, настояще и бъдеще се срещат в едно голямо „сега”, сякаш за да ни покажат, че смъртта не е края. Този авторов замисъл придобива още по-голяма тежест когато си дадем сметка, че бащата на Лолита умира скоро след като тя завършва работата по „Ангелът на Шартър”. Тъкмо той играе призрака на Далчев и той я окуражил да се захване с филма.

 

Невидимото винаги е вълнувало Атанас Далчев. По много красив начин това е изразено в „Художникът и вятърът” („Художникът искаше да нарисува вятъра,/и виждаше винаги, че рисува друго.”). Как можем да надникнем в този свят разбираме в „Младост”:

 

 

С очила си ляга поетът и в „Ангелът на Шартър”. Така че, когато изпитате носталгия по детството или искате да общувате с някого, който вече не е тук – знаете какво да направите.