Изкушението да коментирам визуализираната поема “На Анна Блуме” по текст на Курт Швитерс под формата на дадаистична рецензия, е почти неустоимо и притиска инстинкта на пишещия. Да изстискам всяка недовършена фраза, докато тя събира порой значения в себе си и едновременно с това губи всички значения; да изредя фрагменти от различни изречения, за да изградя ново, привидно безсмислено словосъчетаниe и да опиша любовта по неизследван досега начин, както прави режисьор Весела Данчева по следите на немския поет. 

         Пречупената призма, през която е изложена представата за алчната, страстна, унищожителна любов, отразява светлината и върху множеството награди, отредени на тази авангард анимация. През 2010 г. филмът е отличен с наградата на Българската филмова академия за най-добър анимационен филм. Във визуализацията личат влиянието на Запада и неговите минало и настояще. Самата Весела Данчева признава в интервю пред БНР, че заедно с продуцента и неин партньор Ебеле Окойе са целели да запазят абсурдизма на дада движението от позицията на съвременния хаос. 

         Дадаизмът е пряка анархистична реакция срещу безпредметността на Първата световна война. Движейки се в посока обратна на буржоазията и статуквата култура, дада артистите отхвърлят идеята за лесно възприемчива естетика, ред и ясна свързаност между елементите. Чувството за хумор на тези провокатори е груб, подигравателен и избухлив във фрагменти и колажи. Тъй като войната е една неразбираема сюжетна кашотина (нарочно не използвам думата ‘линия’), дадаистите не виждат причина да се придържат към традиционните форми в изкуството си и създават хаос и там. Хаос, който не е по вкуса на всеки. Но и войната със сигурност не е по вкуса на всеки, а дада движението е огледало именно на нея. 

         Затова може би за някои анимацията “На Анна Блуме” би оставила тягостно усещане на неразгадаемост, която градира и кулминира във все по-обезпокоителни картини. История и настояще съжителстват във филма чрез оригиналния запис на Курт-Швитерсовия глас върху редовете на поемата и звуците на постепенно растящото сластно червено петно от червилото на Анна. За да се подскаже времевата кореспонденция между началото на 20-ти век и нашето време, гласът на поета е заглушен, одраскан от прахоляка върху записа, а всяко алчно близване на целувката е изразено в подчертани шумове. 

         Но промените оттогава до днес изгниват по средата, където емоциите остават да бушуват все така анархични и несломими. Растящото червилено същество ту страстно, ту уплашено търси да погълне всичко, що е цветно и живо в лаконичния свят на черно и бяло. Отчаяно бяга от преследвача, който претендира за близост, но не познава реално дали косата ѝ е синя, или жълта, а и не го интересува. Той само търси да проникне толкова дълбоко в нея, че да се обърне и да я погълне, след което да я раздроби на парчета - на съставните букви от “Анна Блуме”, на идеята за нея, а не да отдаде почит на самата нея. Страстта и целувката растат в гонитбата с шапката, докато не се изгуби в тях личността със затворени очи. Да притежаваш Анна Блуме е една нова война, където чистотата на любовта бива опикана от щастливо да се освободи куче. “Обичам те” и като цяло обичта към всички други местоимения остава мокър графит върху стената. Ако в днешно време се отдаваме само на подобни излияния към фалшивото ни аз, което някой друг определя за истина само за да ни притежава, то любовта ни ще е просто един пореден фрагмент, върху който повърхностно да се плъзне език.