За някакви си три минути режисьорът Тома Вашаров така дълбоко ни потапя в света на старостта, че въздух не ни достига. 



Камерата ни закотвя безапелационно в една застинала действителност, почти лишена от звуци и движение. Празнотата е обсебваща, всичко е отминало и забравено. Снимки на отдавна пораснали деца, картички от отминали пътувания, тефтери от забравени вече години - миналото, да, миналото някога е било... Бавното изнизване на минутите, гледката към прозореца, храната в чинията и хлябът на масата са,  като че ли, единственото настояще. Бездушната, безлика и безсловесна приносителка на чинии - единствена връзка със света. А бъдещето.... съществува ли изобщо такова? 



Светът на старостта изобщо не изглежда примамливо. Съсухрен и лишен от ефектност като отдавна откъснатите ябълки, подредени на прозореца. Еднообразен като вечната, непроменяща се гледка през прозореца. Скучен и лишен от комуникация, случки, вълнения. Да си затворен в него е равносилно на доживотна присъда без право на обжалване. 



Но може би тъкмо заради ограничеността и празнотата на този свят, в него малките неща придобиват огромно значение. Представляват събитие. Стават значими. Една мравка по пръстите е не просто ежедневна баналност, тя е връзка със света, тя може да е в основата на цяла история, която да разкажеш сам на себе си, тя е спасение от скуката и сивотата на делника. 



Нуждите на човешкото същество са прости и универсални. Погълнати да действаме, да живеем на бързи обороти, често забравяме това. Малките радости, простите неща са онези, които имат несъразмерната сила да озарят деня ни, да ни успокоят и вдъхновят. И независимо от това колко голям е светът ти, или какви са възможностите ти за движение, или на каква възраст си, или колко си успял, популярен и велик, ти си оставаш просто човек, който се нуждае от контакт, свързаност, докосване. От нещо, което да занимава мислите ти, да вълнува въображението ти, да приковава погледа ти. От света. И от другите. 



Хубаво би било да си припомняме това отвреме-навреме. Да придружаваме чиниите с храна с усмивка, дума, докосване. И да поглеждаме към мравките по пръстите.