Automatic е от онези филми, които чрез семпла история постигат многопластов ефект. Без излишни сцени, монтажни преходи и дори кой знае какво изграждане на герои, успяваме да надникнем в съзнанието на съвременния градски човек, а това само по себе си е постижение. Човешкото съзнание представлява една енигматична черна кутия, която няма форма и изразен вид. Можем да го четем само чрез действия, поведение, външни белези, но не и буквално да „надникнем“ в него.

 

Първото нещо, което няма как да подминем е избора на обект, който внася смут в градската идилия, в която дамите снимат кучета. Пушка. Вместо на стена, този път тя е дискретно скрита зад една кофа, а за да я забележат дамите трябва случайно да я заснемат.

Emma Doxiadi, режисьор на филма, вече е направила успешно първата стъпка към доброто кино. Колкото и здрави нерви да имаме, трудно може да си отместим вниманието от пушката. Макар в центъра да са двете дами и техните реакции, пушката безотказно изпуска дозирано безпокойство и напрежение в историята, които са задължителни съставки за ефектен съспенс.

… е допълнително усилено от няколко малки и тривиални детайли. Стоящ съмнителен мъж, тъмна кола, спираща зад тях, преминаващ мотопед, безобидни детайли, типични за града, които обаче, построени в тази последователност, в контекста на постигнатия съспенс, придобиват силата допълнително да напрягат.



Втората голяма стъпка на Emma Doxiadi са самите герои. В тези дами видях майка ми, сестра ми, дори и себе си. Обърканите мисли, несигурността, лесното залитане към необосновано мнение.

Този проблем е много сериозен, а в общество, водено основно от визуални стимули и агрегатори на мнения, каквито са социалните мрежи, става още по-сериозен. Въпросът поставен тук е, наистина ли съвременните хора с такава лекота могат да вдигнат температура и да почнат да дишат CO2, без дори да са сигурни дали имат основателна причина за тревога?



Още един елемент, който не може да подминем е камерата. Този филм не е заснет с типичната за повечето филми разкадровка, по-статичен е и създава усещане за наблюдение. Този подход в случая уцелва десетката, защото точно това се търси и от филма – да пресъздаде тихия страх на града, в който всеки човек може да се превърне в потенциална заплаха.