Смятам, че е важно филмът „Байкал“ да не бъде веднага автоматично и удобно поставен под сега модерния жанр “LGBT филми”, който може да е поле за дискусия на интересни теми, но понякога акцентира само един аспект на филм, който дори може да е периферен.



„Байкал“ е филм за търсене на идентичност и как намирането й ни свързва или разделя с най-близките ни хора. Подобно на всеизвестния трети закон на Нютон за действието и противодействието, всеки човек не може да намери себе си във вакуум, а има нужда от други тела, в които да се удря, отблъсква, отразява, други огледала. Така са и двамата герои във филма, добрите приятели Филип и Стоян, които след като не са се виждали дълго време, са в различна степен на приемане на своята истинска същност. Нощният свят, богат на заглушени светлини и сенки, които обитават в заветната вечер отразяват маскарадът, който ще се състои.



Грабващото във филма са тежките моменти на тишина, които тегнат над героите измежду просто-така изречените думи, които са като отчаяни въздишки на удавници в открито море. Но колкото и да говорят героите, това което искат да кажат си остава се така неизказано и накрая разбират че единственият начин да ги видят е да ги погледнат лице в лице.