Анимацията „Балада за самозвания рицар Желязко и огнедишащия дракон Димчо“ на братята Пенко и Сотир Гелеви е остроумен, хумористичен и философски филм. Макар да е насочен най-вече към детска аудитория, той съдържа сериозни послания и провокира към размисъл, което е сред най-големите му достойнства.

 

          Сценарият използва похвата „разказ в разказа“ – съдбата на главния герой е възпята като истинска рицарска балада от барда Пейо от град Славейно. Той ни запознава с ковача Желязко – обикновен човек, трудолюбив и уважаван от всички.

Постепенно ироничният контрапункт между звук и образ става все по-осезаем. Появява се рицар, който моли ковача да поправи счупения му меч. Докато слушаме историята как Желязко се трудил „две недели“, го виждаме необезпокояван да играе карти със своя помощник.

 

          Посещението на рицаря бележи завръзката на филма. Той се явява своеобразно „огледало“ за Желязко и неговите скрити, неизказани, дори непомисляни копнежи. Рицарят му показва един друг живот, който героят изглежда до този момент е смятал за невъзможен. Ковачът решава да изостави всичко и сам да стане рицар. Ако до този момент не сме направили връзката с Дон Кихот, тук тя става недвусмислена.



          Сцената със съня е една от най-интересните във визуален план. Доста по-експериментална от останалата част от филма, тя се отличава с любопитни цветови и композиционни решения. Докато Желязко бяга от дракона, около тях се завихря торнадо от клещи, чукове и други инструменти, символизиращи живота, който героят е изоставил зад себе си. У зрителя започват да се наслагват усещания за страх и съмнение. Понякога, когато сме на кръстопът, дълбоко в себе си вече знаем кой е правилният избор. Или по-точно, кой е изборът, към който ни тегли сърцето – което е всъщност същото нещо. Или може би не? Въпрос без еднозначен отговор, но със сигурност предоставящ широко поле за дискусия.

          Краят на филма ни дава един отговор – този на главния герой, но проковативният въпрос дали наистина сме удовлетворени от себе си и собственото си битие, или само се преструваме, че сме, не оставя зрителя на мира и след финалните надписи.



          Образът на помощника, чието име така и не научаваме, можеше да бъде разгърнат малко повече – през по-голямата част от филма той е просто безмълвна фигура, която следва Желязко и дори не се споменава в текста на баладата. Въпреки тази подробност, филмът успешно балансира между хумора и сериозните си послания – нещо много важно, когато историята е предназначена за детска аудитория.