Добрата документалистика прониква в плътта на живота. Тя отива отвъд баналностите, дава ново познание и – в идеален случай – вместо да търси потвърждение на формираните в нас когнитивни схеми – ги атакува.

 

Представите на мнозина за Дубай се изчерпват с лъскавите повърхности на хотелите и моловете, може би единствено по мащабите си находище на instagramableness[i] в света. Снимка тук, снимка там, таг от Бурдж Халифа и айде обратно на самолета. Град-декор за заучени лицеви изражения, насилени усмивки, стойки с чупка в коляното и бели маратонки. Град с кутийка за отмятане срещу себе си. От онези, в които „гаджетата с бронзов тен”, широкополи шапки и слънчеви очила те дърпат за ръката и настояват да бъдат снимани докато го правят. Practical Dreams на Юлия Пискулийска успява да направи същото, но с мозъка на зрителя – да го хване „за ръка” и да го замъкне към непознатото.

 

А когато говорим за Дубай, то е доста. В най-добрия случай, над средно информираният западняк[ii] е чувал или чел, че 85% от населението на ОАЕ се състои от имигранти – повече от половината от тях – от Индия, но също доста от Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка и Филипините. Тук-там може би се намира и по някой nerd[iii], който да се е интересувал от условията на живот, в които те пребивават и от робската експлоатация, на която биват подлагани в част от страните в региона на Персийския залив. Но колко от нас са се докосвали до душата и философията за живота им?

 

Главният герой на филма, Антъни Диус, е индийски архитект, живеещ вече над четвърт век в Дубай. Още с първите си думи той ни хвърля в сърцето на програмния за Practical Dreams проблем – истинността на мечтите; какво е реално и какво – не; можем ли да намираме удовлетворение от процеса на живеене дори когато постигането на крайната цел е мираж. В разказа си, който много повече прилича на изповед, той засяга редица въпроси. Част от  тях – до голяма степен общи за имигрантите въобще; други – твърде специфични и познати само на онези, които живеят в израслите за няколко десетилетия „от нищото” мегаполиси на ОАЕ и още няколко от страните в региона.

 

Тук работата на Юлия Пискулийска отива отвъд простото заснемане на една лична история. Тя се възползва по най-добрия начин от декора, който Дубай ѝ предоставя и илюстрира думите на Антъни за фалшивостта му с кадри, показващи града в подобни на сън, меки светлина и тонове. Музиката допълва усещането за футуризъм у зрителя, а използваните планове в първата половина на филма го карат да забрави за това, че там, преди всичко, живеят хора. Виждаме прозорци, но зад тях няма човеци; светофари и улично осветление, но край тях няма автомобили; палми, в чиято сянка не стои никой.

 

Изведнъж визуалният разказ поема в  различна посока – снема ни долу, в света на хората. Те карат велосипеди и автобуси, слушат музика и носят косата си на кок. Пред нас е отражението на Антъни в гладката повърхност на асансьора и вече си представяме в каква сграда живее. Градът спира да е фон, намираме се в нечий дом, който е точно толкова конкретен и реален колкото и нашите. Така режисьорката осъществява прехода от абстрактно-неуловимо-нереално-неосъществимо към конкретно-осезаемо-реално-практично. От големите мечти за бързо натрупване на капитал и завръщане в родината – към поливането на цветята на терасата-малък зелен оазис в стъклената пустиня на мегаполиса. Може би парадоксално, но намигвайки ни, той напомня за страната, от която Антъни идва.

 

Не е трудно да предположим, че депресията е често срещана сред имигрантите в ОАЕ. Според http://worldpopulationreview.com тя се отразява негативно и на очакваната продължителност на живота там. Мъдростта, за която героят на филма говори се изразява в способността да се наслаждаваме на живота тук и сега; без призраците на нереализираните мечти да пречат на съня ни и без да държим сметка за това кой ще сметне реалността ни за фалшива. Остава да се запитаме колко дълбоко стигат корените на това смирение: дали е истинско и прорасло през цялата му личност или е само рационализация, спасителен пояс на загубилия смисъла?

 

Не мисля, че Practical Dreams дава изричен отговор на този въпрос. Но в може би най-силния кадър от целия филм, сякаш между другото, Юлия Пискулийска ни показва два улични знака: Happiness St[iv] и Danger deep excavation[v]. Дали с това не се опитва да ни каже, че начинът да постигнеш истинско, а не пластмасово щастие, е в това да влезеш надълбоко? Рамката, която е зададена с надписите на филма показва сходна по смисъл динамика: в началото практичните мечти, надвиснали над Дубай, стоят по-скоро като чужд, външен, статичен обект. В края те оживяват, иззад тях виждаме динамиката на града, но всичко останало е черно. Защото, за да се докоснем до живота, освен да имаме мечти – практични или не – трябва да се гмурнем под тъмната повърхност на онова, което не знаем за себе си.