БЕРЛИНАЛЕПИС
БЕРЛИНАЛЕПИС
„Прибрах се един ден и заварих тригодишния ми син да си играе с Оскара. По това време бях убедена, че статуетките се правят от чисто злато, но по-късно осъзнах, че при леко търкане с нокът, облицовката започва да се бели. Оскар отвътре е сив и това всъщност е страхотен символ за същината. Златото е в нас самите!“ - разказа Жулиет Бинош, председател на международното жури на 69тото „Берлинале".
автор Александър МилчевЕпохата на задоволеност on demand[1], в чийто разгар живеем, определя и без това динамичния живот на киното. Чрез черни огледала[2] гледаме филми така, както поръчваме храна, стоки и социален контакт. Обезсмисляме значението за разстояние и движение в пространството. Не е нужно да се ходи на кино, за да се гледа кино и, въздържайки се от оценки, на първо място това е въпрос на избор. От значение за избора пък е самият стремеж – за консумация или за преживяване. Второто често изисква малко повече от скролване в мрежата, но далеч не го изключва. Осведомени чрез глобалното споделяне, правим собствен избор и потегляме. Тук започва преживяването, а киното винаги, винаги трябва да се асоциира с тази дума - тя го означава!
Дитер Кослик, който миналата неделя закри „Берлинале” за последен осемнайсети път от позицията на негов директор, казва, че „най-важно в киното е усещането за общност, което съществува в кино залата“[3]. Това усещане е най-силно, най-вълнуващо, най-явно на фестивали. По дефиниция „общност“ означава индивиди, групирани по време, интерес, място и/или емоция. Фестивалите се свързват с изминаване на разстояния в името на присъствие, на съпреживяване и именно затова са най-големият съвременен генератор на общности.
„Няма да се предам докато не намеря Потсдамер Плац!“ – мислено отсича възрастният поет в „Криле на желанието“ (Вим Вендерс, 1987). Това заричане би било присъщо за всеки, изгубил се в Берлин, но дошъл за Берлинале. Да, едно е да се изгубиш през 86-та, съвсем друго (и почти невероятно) – през 2019-та, но както тогава, така и сега, площад Потсдамер Плац си остава едно от най-ключовите места в Берлин. Що се отнася до фестивала, буквално е най-ключовото!
Но центърът на Берлин въобще не единственото място за кино...
„Берлинале” е фестивал от най-висока класа и това е явно от облеклото на разпоредителите, от фестивалния трейлър… Изящество без помпозност, отношение без високомерие, прожекции без реклами. Никакви, само фестивалният клип… „Берлинале” държи да гледаш и обсъждаш кино, защото знае, че именно затова си тук и това искаш.
Филмите тази година бяха около 400, секциите – 20. Освен така присъщите за повечето кино фестивали „Международен конкурс“, „Ретроспектива“ и „Кулинарно кино“, в програмата можеше да се намерят наистина ценните Berlinale Talents – панел от дискусии и уъркшопи; Berlinale Goez Kiez[4] – прожекции в малките, квартални кина; Forum – селекция от спорни (в най-добрия смисъл) филми. Разнообразието от филми на „Берлинале” е удивително и то може най-вече да мотивира млади режисьори, експериментатори, новатори.
В методите си за кино Холивуд се стреми към перфекционизъм, биещ по-скоро на стерилитет. Хората вече ясно усещат кога ще избухне космическият кораб, а колкото и ефектно да минава нечий 3D крайник покрай ухото, изумлението и възхищението стават все по-трудно постижими реакции. Затова е нужно непрестанно проучване и експериментиране със средствата на киното като аудио-визуален език. Нужни са смелост и дързост, които не се стремят към одобрение и възвращаемост на всяка цена. Постоянно се демонстрира и натяква този „правилен“ начин за правене на кино, но начини всякакви… а за правилни и дума да не става! „Берлинале” знае това и дава екран на уникални филми, повечето от които за добро или лошо не биха получили широко разпространение. Киното е масово изкуство, а формула за привличане на масите има и тя е бетонно утвърдена.
Късометражното кино се цени изключително много на „Берлинале”. Разделени на 5 тематично подбрани селекции, филмите се прожектираха пред наистина пълни салони. Разбира се, Берлин е многолюден по това време и разпродадени прожекции на един от най-значимите кино фестивали в света не би трябвало да изненадват. След всеки филм се правеше кратка пауза, в която режисьор или член на екипа излиза на сцената, отговаря на поздравления и на кратък въпрос от водещия и се продължава към следващия филм. И така до края на селекцията, след която се нареждат 5-6 стола на сцената. Настаняват се вече малко по-познатите лица, представили се между филмите си и… се говори. В една популярна Фейсбук група за препоръчване на филми виси цитат на Уди Алън: „Watching movies won’t make you wiser. Making movies won’t make you better. Talking (about) movies will make you wiser and better.”[5] Късото кино добре умее да провокира дискусии. Често е дръзко, конкретно, ужилващо и оставя време да бъде обсъдено. „It has to be lived once and dreamed twice”[6] е немско-австрийски тридесетминутен филм, в началото на който хора с фоточувствителна епилепсия бяха директно помолени да излязат за тяхно добро. Дистопично дидактичен глас на фона на болезнено ярки визуални смущения разказва за изчезването на човешкия вид от лицето на света. В цветния водопад различаваш човешки фигури (или поне така ти се иска) и осъзнаваш, че човечеството всъщност ще съществува вечно благодарение на кадрираните образи и написаните думи, които оставя. Атакуван от звук и светлина, продължаваш да четеш сини субтитри и да слушаш женски глас. Мекото осветление на киносалона бележи края на може би най-паметното ти визуално преживяване. Попитах режисьора Райнер Колбергер дали филмът му е експериментален. Отговори, че киното в генезиса си е експериментално изкуство. Прав беше. Това му е миналото заради технологията и бъдеще заради себепознанието.
Да видиш велик режисьор да прави документален филм за себе си[7], да видиш черно-бял филм заснет на 16 мм ръчно обработена лента[8], да видиш седемчасов унгарски филм[9], да видиш премиерно новия филм[10] на най-добрия документален режисьор в България в момента… Това е част от палитрата на „Берлинале”. Не просто да гледаш кино, а да го преживяваш. Задълбочено, ангажирано, споделено… Това е най-ценното за една публика и най-цененото от кинаджиите. Наградите ли? Наградите се лющят!
СНИМКИ: Ралица Кирилова
Списък на наградените късометражни филми на 69тия международен филмов фестивал в Берлин
Златна Мечка за най-добър късометражен филм – “UMBRA”, реж. Флориан Фишер и Йоханес Крел. Германия – 2019.
Сребърна Мечка, специална награда на журито – “BLUE BOY”, реж. Мануел Абрамович. Аржентина, Германия – 2019.
Награда на Audi – “RISE”, реж. Барбара Вагнер и Бенджамин де Бурка. Бразилия, САЩ, Канада – 2018.
Special Mention – “OMARSKA”, реж. Варун Сасидаран. Франция – 2018.
Номинация за Европейски Филмови Награди – “SUC DE SÍNDRIA” (Watermelon Juice), реж. Ирене Морей. Испания - 2019.
споделете във
