Очевидно скромният откъм бюджет и ефекти филм Boxed е един от примерите за това, че не се нуждаем непременно от лъскава опаковка, за да предизвикаме мисълта и въображението. Е, в наши дни ефектността е все по-съществена, а и по-лесно постижима... поне в киното. Но си остава истината, че ако имаш какво да кажеш, то ще бъде чуто независимо от опаковката, ако нямаш - и най-съвършените ефекти не те спасяват... 



Темата за самотата, изолираността и отчуждението на човека е често срещана в изкуството. Също толкова експлоатирано е и противопоставянето човек - общество. Не мисля, че някога тази тематика би се изчерпала и едва ли някога ще престанат опитите на творците да я интерпретират и осмислят. 



В Boxed е използвана доста буквалната идея за кашон - хората обитават картонените кутии на еднаквостта, сивотата и изолираността, за които обществата много често мечтаят. Да ни набутат в отделни, несвързани помежду си килийки, без възможност за контакт, жалки роби на поточната линия на без-мислието и автоматичността, би било много удобно. И в някакъв смисъл даже това вече е факт. Замислете се, огледайте се, не се ли движим главоломно към точно такова бъдеще? 



Можем да погледнем на историята, която филмът разказва, оптимистично. Въпреки изолацията, ограниченията и контролът, нуждата от контакт, от връзка с другия, е вечна и непобедима. Независимо от последиците, въпреки страха, човешките същества винаги ще се търсят и откриват. Впрочем сцената, в която главните герои се виждат и разпознават един друг - като близки, сродни, допълващи се души, е централна във филма. Безсловесният диалог, който протича между тях е по-въздействащ и недвусмислен от всякакви думи. Интересът и свързаността им са несъмнени и ясно видими. Разбира се, наказанието за тази фриволност не закъснява. От една страна, опитът да се измъкнеш от кашона винаги се наказва. От друга, връзката с друг човек е трудна и плашеща. Тя те прави уязвим.



Надеждата в тази история идва от идеята, че винаги ще има хора, които се опитват да излязат от удобно опакования свят на еднаквостта, търсят причини и следствия за нещата, поглеждат отвъд установеното, нарушават правилата. И понасят последиците от това. В случая обаче ги приемат и понасят всеки за себе си, без особен ефект за общността, без да предизвикат промяна. Надеждата е скромна, но все пак съществува - може да са единици, но ги има...



Филмът обаче може да насочи мислите и в друга, по-смущаваща посока. От само себе си появяващите се шевове върху очите на героинята ни карат да се замислим. Ами ако не обществото, а самите ние зашиваме устните, очите, ушите си? Ако самите ние се страхуваме, или не искаме, или не можем да понесем да виждаме/говорим/мислим? Ако унифицирането и изолацията ни не са наложени, а избрани? Какво се случва с надеждата тогава?