Дълго очаквахме моментът, в който „Брак“ ще слезе от фестивалните пътеки и ще започне свободния си полет в интернет. Не че не излизат филми всеки ден, но това, което „Брак“ дава на публиката си е изключително и за нас е чест, че днес можем да ви го представим.



„Брак“ печели специална награда на журито на Златна Роза през 2018. Извървява също много успешен път през множество световни фестивали. За да разберете обаче защо „Брак“ е не просто добър филм, но видимо развитие на един нов стил на кино разказ за българското кино, ще започнем малко от по-назад.



През 2014г, след като Слава Дойчева, режисьор на „Брак“, завършва кино образованието си в Лондон, прави ко-продукция между България и Великобритания - „Оловно сърце“. Той разкрива една крехка конструкция и изображение на тихата и плаха нужда на едно момиче да търси едновременно близост и уединение. От една страна филмът е интроспективен, от друга, умело проследява фините процеси между нишките, съединяващи външния и вътрешния свят. В „Оловно сърце“, режисьора ни държи едновременно в динамиката и на външния и на вътрешния свят.



Това е интересно да се отбележи, тъй като в „Брак“, макар и много различен, разпознаваме същия подход. В центъра е не просто човекът, но човекът изчистен от всичките краски, зависимости и компромиси. Човекът с неговата душа в чиста форма. Отново се достига онова ниво, пред което усещаме крехкостта на нещо силно, което тупти в самите нас. Защото независимо от белите покривки, снимките, клюките, грима, през цялото време едно нещо овладява вниманието и усещанията ни – светещата душа, която е на път да се освободи окончателно.



Но от какво?

Всъщност „Брак“ случайно или не разкрива нещо много значимо за всеки млад човек – подкрепата и разбирането на най-близките. Нравите в България се оказват удивително добре събрани в тази късометражна история – зад усмивките и привидната загриженост, всъщност се крият комплекси и вечния страх:

Както и какво не казват?! Именно тези слабости се оказват в последствие двигател на постоянен, но и честно невидим натиск, който по-големите оказват върху по-младите да вървят по-утъпканите от тях пътеки. Този натиск не само е просмукан в погледа на вечно недоволната майка, той се носи във въздуха непрекъснато.

Това пожелава Яна на младоженците, след майка си. Тези съвсем кратки реплики, разкриват особен антагонизъм между двете пожелания, чийто прочит ни разкрива една по-дълбока картина на техните взаимоотношения, отиваща далеч от границите на показаната филмова реалност. Без необходимостта от разтакаване, заснемане на повече сцени и т.н.

Всичко това говори няколко неща. Първо, Слава успява да съчетае особености на културната ни тъкан с преживяването на един жив герой, който може да бъде всеки един от нас, истинно и хармонично. Второ, жанрово също се достига едно много успешно съчетаване между драма и сатира – историята ни води през сериозна проблематика, но някак не ни натежава, а напротив – успява да ни развесели. Трето, и може би най-отличително –

Не е нужно да си българин, за да го разбереш, както и не е нужно да си чужденец. Всъщност, реакциите на чужденците според фестивалната преса и отзиви от самата Слава, са страхотни – хората са впечатлени и липсва онова неразбиране, което често се получава с българските продукции, излъчвани в чужбина.

Не на последно място прави впечатление началото на „Брак“, което също контрастира естетически с останалата част. Думите, изречени първо от свещеника, а после и от Яна, задават конкретна линия – обичаме ли самите себе си? Почти сюрреалистичната сцена с главната героиня, свела глава пред притихнала в тъмнината Св. Богородица, по особен начин ни свързва силно с героя, ставайки свидетели на такъв интимен момент.

Забележителен филм без претенциозни клишета, който сякаш събужда нещо у зрителя.