Bullet in the brain е вторият филм на Дейвид фон Анкен, по-известен с режисирането на телевизионни сериали. Филмът създава впечатлението, че фабулата е на преден план, докато чисто кинематографичната част е по-скоро съпровод на историята. Това, разбира се, не е случайно. Той е адаптация по едноименния разказ на Тобиас Уолф, чиято образност със сценографска точност изгражда картина пред очите на читателя.



Андерс е преподавател по литература, свръхкритичен, отегчен от „колективния вакуум” между хората в големия град, от отчуждението между човек и човек, между човек и заобикалящата го действителност. Той се е запътил към банката, но е почти невъзможно да се размине с тълпите от хора по улиците. Скупчени - хиляди, милиони - като елементарни частици в разпадащия се атом на модерното общество. Забравили да чувстват, да виждат, да обръщат внимание на другите и на това какво въобще правят на тази планета. Всички бързат за работа, за университета, за супермаркета, за някой концерт или бар, пристигат на мястото, но не се намират там. Всичко е изтъркано и лишено от жизненост. Захвърлени в бъдещето, обладани от миналото, те изпускат полета на живота си. Единственото, което им остава е тракането на часовниковите стрелки – за повечето това е ужасът на изтичащото време, за безцеремонния преподавател, обратно, това е насладата, че поема още една глътка въздух тук и сега, заедно с цялата тази концентрация на  екзистенциален смисъл и значение.



Тривиалните и бездушни работи на студентите на Андерс потвърждават ужасните му предчувствия, но в същото време го вдъхновяват да продължава да се опитва да събуди някого от тази душевна кома. Той им говори, крещи, пада на колене сякаш в молитва: „Вярвате ли, вярвате ли, че можете да бъдете докоснати и раздвижени от нещо толкова плахо като една дума” – пита той един от тях. Отговор така и не получава. Което е естествено. За разлика от тях, той е приел своето призвание, живее своята съдба инспириран от думите и тяхната мелодия, от перспективната им множественост, символика и история. Писането не се състои в правилната употреба на литературни фигури и прикачането към тях на фалшиви емоционални стойности. Да пишеш е да живееш, да твориш, да си написаното. Но как може да се предаде това в университетската аудитория? Възможно ли е да се изкове ключът за чуждата свобода? Способен ли е някой да разбие стената, която усърдно изграждаме всеки ден около себе си? Или пък единствените средства, с които разполагаме - собственият ни пример, изречените и написаните думи - са просто цепнатини в бариерата, която всеки трябва да разбие сам?



При редовното си посещение в банката, Андерс е изправен пред ситуация, в която трябва да избира между живота си и собствените си убеждения. Няма много време за размисъл, пистолетът е зареден, а дулото сочи към неговата шия. Да подтисне ли неспокойният си дух или да танцува? Да замълчи ли или да се изсмее в лицето на смъртта? Изборът обаче е направен много преди това. Той живее вярата си, а тя е ревнива. Ако веднъж я излъже, завинаги ще е лицемер, ще получи онзи метафизичен куршум, които е убил мнозина, макар и чисто биологично погледнато, още живи хора. Затова той избира собствения си път!



„Bullet in the brain" е един от онези филми, провокиращи зрителя поне за момент да се идентифицира с персонажите на екрана и да си зададе въпросите: „Къде се намирам аз в тази история?”, „Как живея живота си и как всъщност искам да го живея?”, „Какво означава да твориш и какви са отношенията между изкуството и живота, който водим?”. Това е филм-призив, отправен към съзнанието и съвестта на всеки един от нас да чувстваме и да се впускаме в мистериозната тъкан на съществуването. Защото реалността, която ни заобикаля има толкова много слоеве, толкова много лица, толкова е пъстроцветна и многозначна, че никой не е способен да я изфабрикува и пресъздаде изкуствено. Единственият ни достъп до това тайнство са нашите сетива, чувственост, разсъдък, онази амалгама от интелект и инстинкт, която образува усещането ни за този невероятен и безкраен в проявленията си свят.