Малко са онези, които имат щастието да бъдат унищожени, за да се преродят.

 

Светът, от който сме част, ни учи да търпим. Гледаме напред докато държим кормилото и се стремим към определена точка от хоризонта, която все наближаваме. Дори когато очите ни се затварят, трептят -- продължаваме да мислим, да чертаем, да градим. Мост след моста, година след година --  и от време на време си позволяваме лукса да скочим, за да отмием грима и чертите от челото. "Задръж рестото" -- и пак е делнична сутрин.

 

Кулата от слонова кост няма прозорец, от който да си пуснем косите. Принцовете са долу само в извънработно време. И все пак един остава, обляга се на кулата и тя рухва. Камбаната пада миг преди да е оповестила докосването на точката. Лешоядите са само потвърждение на хрупкавата тишина.

 

Ако дълго си гледал хоризонта отвисоко, когато паднеш на земята няма посоки. Единствената е центробежната -- настрани в мълчанието на неизбежната промяна. Личната карта е линийка за измерване на дължината на мостове -- които изведнъж се оказват над главата. Остава да хванеш ръката, която може да плува.

 

Филмът е смел манифест в очите на живота, който изисква. С дипломната си работа Пламена Христова прекрачва във ветровития период, в който младият творец постоянно трябва да се сглобява и да се простира в чуждите очи като мост към центъра на себе си. Филмът заявява, че правите линии са отдалечаващи се. За да хванеш ритъма, трябва да се осмелиш да стъпиш бос в шумата. За да се усмихнеш, трябва да отместиш огледалото за обратно виждане. За да целунеш, трябва да се откриеш в чужди дрехи. Вълните имат цел, а не посока -- да те намокрят.