В очакване на неочакваното, такова нещо като „Пеперуда и мишка“ определено не очаквах да видя в естетическия обхват на българското въображение. Това е режисьорски дебют, пък стига до същината на столетна мъдрост. Да ме хване с нежните си пеперудени криле и да ме отведе във вихър с такава сила, че да преодолее всичките логически съпротивления на ума ми. От един момент се пускам по историята, по живите шарки, всякаква съпротива е останала в миналото. „Пеперуда и мишка“ безкомпромисно нараства пред очите и в ума ми за минути, като един своеобразен Голям взрив от всичко познато човешко и нечовешко, събрано в една единствена история, но толкова жива и умело навързана, че в нея припознавам елемент на онова извечно състояние на нещата - без начало и без край.

 

Мира Янкова завършва първо Национална художествена академия и не минава по кажи речи класическия път на българския кинотворец през школата на НАТФИЗ. Може би това е и причината, "Пеперуда и мишка" не просто да се отличава с въздействаща естетика, той не подлежи на гимнастика с установените мисловни навици на българския зрител. Филмът е нещо съвсем различно и предизвиква съзнанието дори най-предубедения костелив зрител.

„Пеперуда и мишка“ не просто ни показва сюблимни образи, той е непрекъснат низ от образи, преплитащи метафори с такава дръзкост и свобода, че на неопитния зрител на по-експериментални и да кажем меко казано неконвенционални изразни форми, свят може да му се завие. Макар и с наклон да се увлича по абстрактното, филмът запазва относителна достъпност на езика. Независимо „опитен“ или не, и на двата типа зрители ще им е трудно да избягат от собственото си отражение във филма.

За зрителя със самочувствие, че е опитен, този филм се явява точно каквото трябва. Достатъчно предизвикателен, че достойно да си го сложи на масата за закуска и да му отдаде цялото си внимание. Колкото повече гледа „Пеперуда и мишка“ толкова повече се засуква. Първоначалните логики, с които човек би започнал да си обяснява историята много бързо се разбиват от експлозии не само от цветове, но и от обрати, от превъплъщения, от цикличности. Филмът става все по-див, по-откачен, но и по-целенасочен.

Изключително проницателен анализ на анимацията разгръща Надежда Маринчевска в статия от миналия септември за в-к Култура. В нея става въпрос точно за това как филмът навлиза дълбоко в нашето собствено подсъзнание. Обяснението е точно и няма нужда от интерпретации, затова ще си позволя да цитирам кратък откъс:

Цялата статия може да прочетете тук.

Аз бих допълнил със скромни умозаклочения от по-друга гледна точка - ще се върна на първата дума, с която започвам представянето на филма. Дзен. Накрая на „Пеперуда и мишка“ виждаме изписване на хайко, съчинено от японския поет и художник Бусон:

Дзен будизма е много интересно „нещо“. Изключително далечна култура е, не само географски, но и спрямо разбиранията ни. Но когато го поопознае човек, разбира, че дзен няма място и време. Всичко е дзен. И тук и там, и аз и ти и той (човека), и камбаната, и пеперудата, са форми на извечния мир. Дзен не е близо или далеч. Въпросът какво е „дзен“ няма смислен отговор, защото „дзен“ не борави с мисълта. Той я тренира.

Заради това останах удивен от смелия полет на въображението в „Пеперуда и мишка“, през дивото, та чак дотам където ще срещнете последните стъпки на човешкия дух, потънал в гората, отдаден на вечно себеусъвършенстване. Асоциира се не с какво да е, а точно с дзен философията. Това не е анимация, преливаща от цветове, това е своеобразна книга от отделни хайко, разказани през невероятната "анимационна четка", съпреживявайки съзряването на цял един човек.

Чудовищното лице на любовта и любовното лице на дявола са теми, които в случая се изследват през философия, която е абстрактна и недетерминистична, което гарантира пълната свобода на твореца да ни отведе където си поиска. Също така, бих казал, че „дзен“ конкретно е може би най-високият калибър философска естетика, която е много трудна материя за българския ум, свикнал да борави с образи, твърди определения и неособена чувствителност към различността като цяло. Връзката, която може би е загатната с еволюционната теория на Дарвин е, че любовта не е поетично хайко, а е постоянен процес, част от еволюцията на джунглата.

Резултатът от всичко това е едно рядко уникално късометражно бижу, с което България оставя силна следа в световното кино.