За пореден път българското кино излиза от своята шаблонна форма на класическия разказ и се посвещава на една сложна, многопластова визуална форма, в която събитията са пречупени през призмата на така характерния за Павел Веснаков краен драматизъм, а човешките взаимоотношения са доведени до своя разпад и невъзможност.

 

И тъй като във филма „Каин“ е фино вплетен мотивът за библейската притча за братята Каин и Авел, е редно да започна от там. Жертвите, които Авел принася на Бог са приети с радост и възхищение, факт, който събужда у Каин чувството на ревност, гняв и необяснима нетърпимост спрямо брат си. Насъбралите се чувства взимат превес в душата му и  прерастват в свирепо отмъщение, което превръща Каин в първия убиец. Именно на тази история се уповава психоанализата, за да обоснове така нареченият Каинов комплекс дал тласък на различни драматургични решения, както в киното, така и в литературата.

 

Във филма на Веснаков централна е фигурата на брата като тук нямам предвид само героят на Александър Алексиев, чиято актьорска игра достоверно уплътнява сложният образ лежащ на плещите му- този на непримиримия, непокорен брат. Явор Захариев от друга страна с лекота и неподправеност влиза в обувките на вечно търсещият и губещ себе си по пътя брат. Но цялостно фигурата на брата е една сложна компилация, едно проблематично цяло формирано от двамата. Те от една страна могат да бъдат видени като съперници или воюващи. Една подобна интерпретация е възможна, заради интересната и доста смела композиция на кадъра, в който протича диалога между тях: единият герой остава през цялото време на заден план, сякаш в сянката на своя брат. Но те могат да бъдат и съюзени, или видени като две огледални половини на една и съща личност. Филмът дава достатъчно широко после за интерпретация, но със сигурност и двамата антагонисти са взаимно свързани и за единия е невъзможно да просъществува без другия.

 

Веснаков не превръща в самоцел императивното морализиране. Не заклеймява лошия, нито издига в култ добрия. В този смисъл, за разлика от библейската притча, понятията „добър“ и „лош“ брат тук не съществуват. Образите, които Александър Алексиев и Явор Захариев пресъздават не са на два коренно противположни модела на човешко поведение. И единият, и другият е трябвало да извървят дългият път на страданието, гнева, отдалечаването от родителите и корените си, за да разберат впоследствие, че семената на отмъщението не могат да прерастнат в нищо друго освен в още по-задълбочено отчуждение.

Затова срещата между тях, освен своеобразна кулминация на филма, е време и за прошка, и за раздяла, и за празни, изхвърлени думи, останали да висят в пространството, защото всичко, което трябва или може да бъде казано е вече без значение.