Какво толкова може да се случи ако приемете хапчето, което вашата приятелка ви поднася? Утре е първият ви работен ден и то в компанията на баща ви, тоест едва ли ще ви уволнят, дори да не се появите. Не ви се е случвало преди, страх ви е, но нито искате, нито можете да ѝ откажете. Имахте страхотен ден и луда вечер заедно, нима точно сега ще развалите всичко. Тогава да видим, да става каквото ще! Така може накратко да се представи фабулата на „Калейдоскопио“, късометражен филм на режисьора и сценарист Симеон Стоилов.
Ако трябва да причислим лентата към някакъв жанр, то това би било арт-хаус, психеделично кино. Ще рече фрагментарна, работеща с внушения, линия на разказа, визуални ефекти и страхотна музика, която придава нужната атмосфера на синестезия и съновидение. Разбира се, това не е новост за света на киното, особено след края на 60-те и 70-те години, когато този тип наративи са били широко изследвани от кинаджии и въобще артисти. В последните 10-15 години все повече се наблюдава завръщането на жанра – т.нар. неопсихеделия – както в музиката, така и в другите изкуства. В този ред на мисли „Калейдоскопио“ не е изпуснал времето си, а хваща неговата поредна вълна.
Филмът е кратък и поставя повече въпроси, отколкото да дава отговори, но изпълнява добре основната си функция – да предаде усещането за трансформативната сила на психеделичното преживяване. Състояние, което макар и доста изследвано, все пак, много по-малко от други теми в света на изкуството. Изживяване, което обърква, размества и смесва сетивата, което предизвиква екстремни усещания на велико щастие или пък на кошмарна депресия, но най-вече, такова, което позволява на човек да погледне света от друга перспектива, да забрави за момент проблеми, тревоги, своето минало и дори своята усърдно изградена персона, и да си припомни, какво иска, какво чувства тук и сега, какво е да усещаш реалността без хилядите задръжки на задължения, отговорности, обещания и поети роли в обществото. Именно такова вътрешно пътешествие предстои на Джакомо (Микеле Мион). Той е решил да започне сериозна, макар и бездушна, офис работа, най-вероятно притиснат от своя баща, забравяйки колко много обича да рисува, колко добър е в това и, че не е невъзможно да се реализира като художник. Неговата приятелка Марго (Иления Мараучи) го провокира да разбие черупката, в която се е затворил, подтиква го да влезе в дупката на Алиса, но дали ще излезе оттам и какъв?
Визуалните изкривявания, бързите смени на настроението, символичните видения, играта с цветовете на картината автентично представят психеделичните образи в съзнанието на Джакомо. Понякога сънят може да даде по-ясна представа за реалните чувства и усещания на човек, отколкото трезвият ум, зает с хиляди други неща, но не и със самия себе си. Да речем, че това е посланието на филма. Не бива да подминаваме и добрата игра на двамата актьори, които умело пресъздават атмосферата на младежкия бунт, на играта, объркването, търсенето, романтиката на младите взаимоотношения, безотговорността, всичко това почти без диалог. Добър старт в късометражното кино за Симеон Стоилов.
споделете във
авторски текст на
Иван Врамин
автор Иван Врамин