Разочарованието е най-трудно смилаемата реакция която можеш да получиш в ответ на действията и решенията си. То често е лишено от емоция или поставя емоцията, каквато и да е тя, на заден план. И от двете страни - тази на причинителя и тази на получателя - нищо не може да се направи, за да бъде разочарованието пренебрегнато, с изключение на плаха молба за прошка. 

         Героините на социалния късометражен филм на Росица Траянова - Мел и Алекса (в ролите Зорница Георгиева и Йоана Павлова) - преживяват разочарования заедно, една към друга и от родителите си. Играли ли сте някога на въшки? Няколко души взимат различни на цвят химикали, пишат разпръснато на лист хартия числата от 1 до 50, да речем, след което всеки на свой ред трябва да начертае пътя между две последователни числа, без да пресича траекториите на другите играчи. Докато стигнат до 50, листът е неизбежно надраскан от преплитащи се разноцветни линии. Картината на разочарованието в “Наречи ме както искаш” е една игра на въшки - Алекса е разочаровала баща си, разкривайки сексуалността си и се е нагърбила да носи накърненото си тяло, след като баща ѝ я разочарова с проваленото си родителство; Мел разочарова Алекса с преклонението пред родителите си, които все още не знаят, че дели легло с жена, и със скриването на истината за приятеля си Петър; макар и филмът да не ни информира дали Мел някога разбира за мъжа, с когото Алекса преспива, изневярата също е загатнато разочарование. Връзките се пресичат и заплитат.

         Темите, чиито ръбчета режисьорът отлепя от стабилност, са винаги онези, които, както самата Росица Траянова се изразява, често биват игнорирани. На ЛГБТИ обществата по света все още им се налага да се изправят пред разочарованието на нетолерантността и дискриминацията. Не би било преувеличено да се твърди, че хомофобията в Източна Европа е по-силно застъпена. Предразсъдъците би трябвало да са останали в миналия век заедно с наченките на движенията за социални права, но голяма част от населението също се е затлачило в разбиранията на миналото си. 

         Филмът действа в унисон с академичната критика на трансгресивното кино и по-специално в полето на образа на лесбийката. По думите на Андреа Вайс от 70-те насам занимаващите се с кино се стараят да “конструират алтернативни визуални кодове, които пряко да произхождат от себеопределянето на личността на жената лесбийка”, за да прекъснат асоциацията с порнографски фантазии и воайорство. Връзката между двете жени е изразена в любовта им една към друга вместо в сексуалния им живот, представен единствено в една сцена, но и там телата им се крият под замъглен филтър на камерното око и не позволяват пряк достъп до интимността. 

         Затова и филмът разделя пространствата на вътре и вън. Алекса е най-уязвима, когато е навън - при баща си, в бара или по улиците. Тъмно е, студено е, тялото ѝ е в синини. Когато е вътре в дома, който дели с Мел, тя е щастлива, светлината не се пести, а идентичността и на двете е в откритото. Именно там Мел написва писмото до родителите си, в което им признава истината за своята сексуалност. Няма как да не направим връзка с излезлия година по-рано филм на Лука Гуаданино “Наречи ме с твоето име”. Парадоксално, приликата в заглавията привлича с тънката разлика, скрита в думите. В италианския филм двамата влюбени изразяват нуждата си от близост, като наричат един-друг със собствените си имена. Наричайки някого с твоето име, ти му даваш разрешение да има половината от теб и да обича, съветва, съди, наранява, опрощава, ласкае и желае. В късометражния проект на Росица Траянова двете героини пазят съкровените си имена за заслужилите да ги изричат с чисти намерения, а на неспособните да разберат тяхното щастие оставят избора от всички останали имена, с които личността не би изградила близост. 

         Последното разочарование в играта на “Наречи ме както искаш” е свободата да знаеш, че понякога трябва да рискуваш да накърниш нечие его, за да спасиш себе си и да бъдеш щастлив.