Трудно би ми било да акцентирам достатъчно върху това колко обмислен, поетичен и рефлективен в стремежа си да изобрази страданието и пътя на избавлението от него е филмът „Рак, омар и стрида“ на Марий Росен. Наситена с детайли и догадки, обвити в усещане за магичен реализъм, историята проследява траурното битие на майка, загубила дъщеря си, която прави опити да продължи напред чрез утехата на изкуството. Съдбовната ѝ среща с малко момче, което има костенурка, носи искра на вдъхновение в  изтерзаното ѝ битие.



       За мен е впечатляващо, когато визуалният разказ е иносказателен и едновременно толкова деликатен, че изисква пълна отдаденост на вниманието пред екрана в рамките на продължителността му. Драматургията, режисурата и изпълнението на Радина Кърджилова в ролята на писателката Йори много внимателно построяват цялостна картина на безнадеждността и сломената воля, но по автентичен и умерен начин. В това, което предстои да видите, няма нищо мелодраматично, напротив. Измежду собственото поведение на героинята към самата себе си и собствената ѝ самокритичност зрителят може ясно да разпознае поведенческите белези на страдалческото състояние. Още повече, лентата борави чудесно с визуални тропи, които позволяват многопластовост на емоционалната картина.



       Писателката Йори живее в два свята. Битието ѝ в действителния е изолирано и застояло; не се случва кой знае какво, защото самата тя няма сили да бъде реактивна. Въображаемият, от друга страна, е любопитен, защото чудесно отразява нуждата ѝ от равносметка. В този ред на мисли любимо ми е, че в първата си въображаема среща с малкото момче писателката Йори разпознава в него спасител на костенурки, обърнали се по гръб. Можете да си представите в какво безнадеждно състояние е една костенурка, неспособна да си стъпи на краката, не по-различно от това на самата Йори. Ясна визуална метафора, която дава повече разбиране за вътрешното изпитание на героинята от всички думи, които изписах до момента. Остатъкът от писателския процес и скритото зад него не е по-малко многопластов.

       Струва ми се, че целият образ на момчето с костенурката е своеобразно превъплъщение на майчината нужда да запази паметта за своята преждевременно загинала дъщеричка. А ако сте чували народните поверия за лечебните свойства на кръвта от костенурка и чуете какво не лекува според опита на момчето, ще узнаете коя е бедата, сполетяла пряко малкото момиченце и косвено семейството му. Бедата, на чиито последствия ставаме свидетели ние, зрителите. Освен превъплъщение, творчеството на Йори е единственият път към катарзиса, към освобождението от оковите на скръбта.



       Някои загуби бележат доживот; такава е и родителската. Изкуството обаче може да превъплъти паметта, в нещо непреходно. Откакто хората са придобили съзнателност, носят в себе си нуждата да напомнят за съществуването на починалите. Какво друго ако не неистовото желание да ги върнат обратно към живот, да изпитат близост, да преживяват с тях, би могло да бъде в основата на тази нужда. Теорията, че „Хамлет“ е написан вследствие на скръбта по загубата на единствения син на Шекспир, не носи в себе си нищо по-различно от същата тази потребност човек да изрази отново обичта си към загиналите ближни, каквато изпитва и Йори. Действително, героинята успява да намери сили да продължи пълноценно живота си и да излезе от своеобразната си килия – детската стая, чак когато момчето заживява сам само в нейния разказ, а неговият образ се усеща като истински, достатъчно, за да бъде обичан.



       „Рак, омар и стрида“ е филм, какъвто човек трябва да гледа с широко отворени очи и сърце, защото е пропит с чувственост и дълбочина, която може да бъде пропусната дори при мигане.