Кратък филм, показващ едно продължително бягство или по-скоро опит за бягство. Бягство от самия теб, заради самия теб, в самия теб... Една обречена гонитба, която оставя без дъх героя си. Драматичната естественост, коятоЛео Ян/ Leo Yan/създава като актьорска игра и дълбокият ужас в погледа му, са достатъчни и казват всичко, което би могло да се изрече на глас. Може би точно по тази причина реплики и диалог няма. Обикалящ празна сграда, той тича от етаж на етаж и от коридор в коридор. Като че тичането му помага да намери себе си на някой от етажите. С всяко изкачване по стълбите, към поредния етаж, за секунди идва усещането за някаква надежда и за лъч светлина, който ще се появи в дъното на поредния тъмен коридор, но уви, всички врати за заключени. Омагьосаният кръг, в който се върти героят, го отвежда на поредното стълбище, където го очаква неизбежното. Напрегнатата краткост на този филм е допълнена от драматичен музикален фон, който ефектно и точно подсказва какво следва да се случи с героя. Постоянният акцент върху обувките е показателен и подсказващ, драматична неизбежност. Изборът на модел обувки, този, който носят мафиотите, едва ли е случаен. Черното и бялото, вечната класика, цветовите крайности! Съдържанието на куфарчето изненадва толкова, колкото е и логично. Пясъчният часовник, символизиращ движението на времето. Минало и бъдеще, постоянното изтичане на времето, което никога няма да спре, а героят, осъзнавайки това, опитва да отложи максимално застигащия го фатален край! Дали ще успее да избяга, колко ще му струва бягството и ще спре ли тази гонитба някога? Филмът оставя един по-скоро отворен финал, даващ свободата на зрителя да реши кога свършва тази история, къде свършва- на стълбите или в следващия тъмен коридор или изход има и героят го намира...