Детското въображение е необятно. Куклите оживяват, стаята се превръща в пилотска кабина на междузвезден кораб, плочките пред блока - в единственото спасение от огнената река на улицата, а игралната площадка се озовава в друга държава. За фантазията не съществуват граници, освен една – скептицизмът и тесногръдото неразбиране на възрастните. Изглежда, че с годините повечето хора губят свободата на творческото съзнание, което е може би най-естественото нещо за едно дете. Причините за това са разнообразни, но една от основните се корени в недоверието и предубеждението към детските „измишльотини“. Интересно защо ли тогава редица артисти, интелектуалци и учени се стремят да запазят „детското“ в себе си. Е, това е дълга тема, но пък частично засегната в късометражния филм „На игра“ (2022) на режисьора Девина Василева и сценариста Жаклин Пейчева.

 

Като на игра историята поема в добре познатата територия на криминалния трилър и по-конкретно – сцената с разпита. Доброто ченге Калоян (Михаил Цанков, Микеле Трифонов) и лошото ченге Георги (Борис Кръстев, Богдан Миладинов). Персонажът, на когото моментално симпатизираме е разпитваният Пепи (Марин Рангелов, Мартин Милков), който изглежда странно спокоен на фона на това, че е разпитван сякаш здравата го е загазил. Напрежението расте, полицаите са все по-изнервени и неспокойни, а задържаният ги наблюдава със самодоволството на сигурен победител от ситуацията, докато едно обаждане по телефона не променя хода на събитията по най-необичаен начин. Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, а даже и на втори. За тази неочаквана промяна има и някои чисто визуални сигнали по продължение на действието. Реализмът се разкривява в няколко кадъра, така че да подскаже, че нещо не е наред или поне не е такова, каквото зрението ни казва. Някъде зад камерата, или зад действителността на персонажите се крие още нещо, някаква неизказана неизвестност. В поведението на героите има нещо необичайно и неубедително, което сякаш е там, по-скоро за да ни заблуди. Но какво?

 

В чисто сюжетно отношение филмът разчита на поднасянето на изненада и в голяма степен успява да го направи, въпреки че именно тук странно много напомня на лентата на Евгения Танева „Аз печеля“ (2020). Разбира се, напълно възможно е това да е просто концептуално съвпадение. Независимо от това, историята ни предлага един интригуващ поглед върху детските взаимоотношения, върху ролята на родителите при изграждането на техния характер и трансферът на ценностната система от детството в зрелостта и обратно. Насочва фокуса към играта като топос, като един от най-характерните аспекти на човешкото въобще, а чрез средствата на кино-метафората „На игра“ ни разкрива някои от най-деликатните и щекотливи аспекти в детската душевност, които се разбулват именно в играенето.