Съвсем научно доказано е, че когато човек се намира в ранните години от живота си, той преживява света около себе си с интензитет, какъвто липсва в зрелостта. И като всичко друго доказано, и този феномен има сухарско, но основателно обяснение – на децата светът им се струва ярък и безкрайно особен, за да могат лесно да се научат как да оцелеят в него. Някакси е тъжно обаче, когато човек установи тази закономерност. Подобен примес между трагизъм, носталгия и щастие (в най-положителния възможен смисъл) представлява преживяването да изгледаш „Шоколад“ на Орлин Милчев.



       Боби, като много други деца, мечтае за един голям шоколад, но в мига, в който мечтата седи в ръцете му, обвита в блестящо фолио, голяма колкото главата му, тя бива отнета непосредствено преди да успее да вкуси от нея. Боби е чакал мечтата си дълго, може би по-дълго от другите деца, и за него тя е повече от ценна. Открило неправдата за пръв път, детето поема на пътешествие с цел намирането на нов шоколад такъв, какъвто дълго е очаквало.



       На първо място, няма как да не спомена, че този откъс от действителността е внимателно сглобен и превърнат в майсторска кинематографична творба, в която кадърът, музиката и звуковият дизайн разказват също толкова активно, колкото действието, случващо се на екрана. Филмът е семпъл във визуалните си решения, но носи смислова и стилистическа наслада във всеки свой следващ кадър, като не оставя миг, в който да позволи на зрителския поглед да блуждае.



       Трудно е да не се симпатизира на Боби – той е безкрайно очарователен, съвсем мъничък, в социално неравностойно положение и, най-лошото, лишен от нещо, което поначало не струва почти нищо в сравнение с щастието, което носи. Емпатията в зрителя се отключва още в момента, в който разгърне каталога от детски спомени в главата си и се сети за цветущите сънища за шоколадови реки и планини и надеждата мама и тате да донесат нещо сладко от магазина. За Боби обаче пътят към шоколадовата мечта е много по-стръмен, не само защото ловува за него съвсем самичък, а и защото тя носи цената на неговия живот. Ако само с носталгия и очарование гледаме на преживяното от Боби, то нека обърнем внимание на следното: пътят на героя, както в драматургията, така и в живота, не се променя – променят се обстоятелствата.



       Когато човек порасне, светът спира да бъде така ярък, защото той вече го познава добре, съзнанието привиква към него и обстоятелствата стават все по-трудни и комплексни. Крайната цел обаче – щастието – остава все така семпла и аналогична. Обръщайки внимание на тази закономерност, историята на Боби спира да бъде само носталгична и симпатична. В очарователната детска глава на главния герой, както вече бе споменато, щастието носи цената на неговия живот и въпреки това той му се осланя напълно. Този откъс от действителното битие показва, че пътят на малкото момче от ромската махала в търсене на шоколад може да бъде повече от екзистенциален и би било невежо да се гледа на този разказ със снисхождение.



       „Шоколад“ ни напомня не колко е трудно да оцелеем в трагичните обстоятелства на реалността, а как смелостта ни съпровожда по пътя към сублимното щастие. Ако всяко търсене на нещо сладко е осеяно със сходни, преодолени перипетии, то всяко хапване следва да бъде все по-сладко, а ако всяка трудност бива посрещната със същата решителност, каквато Боби притежава, то тя би била преодоляна с лекота. Лентата оставя зрителя с широка усмивка и с възможност да припознае себе си в очите на малкия, но много смел и волеви Боби, който вече знае как да оцелее в света като победител, посрещнал страха от самата смърт, запазвайки сладостта от изпитанието.