„Слезе от хълма и тръгна нанякъде -

потъна баща ми в тревите зелени“.



    Филмът на Веселин Бойдев предлага на зрителя една универсална история, която разказва за преходността на живота и за неотменимата среща със смъртта. „Дрехи“ е също и философски размисъл за това какво остава след нас. За смисъла да изживеем пълноценно времето с любимите си хора преди от нас да е останал един диск и една купчина дрехи. На двама братя (в ролите са Филип Аврамов и Димиър Николов) им се налага да вкусят от горчивината на пропуснатите мигове. Неочакваната среща със смъртта им дава повод да преосмислят миналото и настоящето, за да дадат нов тласък на едно споделено бъдеще.

 

    Освен лауреат за късометражен филм на международния фестивал "София Филм Фест", „Дрехи“ е и носител на специалната награда на Международния фестивал в Лондон BELIFF – Be EPIC - London Internation Film Fest.

 

      На пръв поглед филмът не се откроява с много събития, неочаквани обрати или изненадващи развръзки. Случва се всичко и нищо, а животът и смъртта се намират в постоянен диалог. Максимално стегнат като времетраене, но наситен на въздействия и послания, „Дрехи“ впечатлява най-вече с операторско майсторство - дело на Веселин Христов. Камерата на В. Христов сякаш се рее в безтегловност, преминавайки плавно от сцена в сцена, следвайки плътно героите. Тя прави възможен дори прехода от един етап на живота в друг. Буквално. Ако се загледа внимателно, зрителят ще открие, че в рамките на една сцена е събран целият пъзел наречен „човешкият живот“. В момента, в който двамата братя напускат дома си, сетивата им се изострят за околния свят, а пред погледа на героя на Димитър Николов се завърта целия кръговрат на едно човешко съществуване: от майката с бебето – до бавно преминаващия старец пред пункта за даряване на дрехи. Артистично решение, което придава на филма динамичност, а на зрителя не му остава нищо друго, освен да следи с интерес бавно набиращото инерция действие.

 

    Диалогът между двамата братя е изпълнен с паузи, мълчание и спестени истини. Постепенно пред тях се появява още едно препятсвие, което трябва да преодолеят заедно: отчуждението настанило се помежду им. Дали заради пропуснатите срещи и обаждания през годините, или заради пропиляното време прекарано с грешните хора или в компанията на алкохола, те осъзнават колко голяма всъщност е зейналия разрив между тях. Смъртта дава повод за равносметка на живота, провокира завръщане в уютното миналото, превърнало се отново в убежище на две беззащитни хлапета, търсещи път един към друг. Сякаш за миг те са отново деца и се опитват да съберат липсващите парченца на пропуснатите мигове. Но възможно ли е грешките да бъдат поправени? Дали стремежът към лично щастие ще отсъпи място на общата споделеност ? Ще успее ли Аз да се превърне в Ние? Ще им се случи ли отново щастие, или то ще остане само един илюзорен стремеж, закътан дълбоко в детските спомени, отвян някъде далече в Южните Карпати?

 

            От „Дрехи“ струи и надежда. Надежда за ново начало, стремеж към ново живеене дори и след смъртта. За емоционалната атмосфера във филма допринася и изключителната музика на Владо Ковачев, чиито нежни тонове подсилват меланхолията, но и някак му придават една особена мекота, която е в унисон с визуалната естетика на кадъра. Лиричните тонове в последната сцена са идеалният музикален фон за падащите капки дъжд.

 

             Филмът на Веселин Бойдев поставя темата за катарзиса, който освен нанасящ болезнени рани по съвестта, е способен с неговата пречистваща и опрощаваща сила да заличи всичко предишно. За двамата братя е дошъл именно този момент –  в който всеки един от тях трябва да обърне гръб на миналото, за да се научи да живее отново и по нов начин. Те ще носят белега на вината и липсите, но стремежът за близост ще им помогне да продължат напред.

 

            В последните кадри ключов участник е дъждът, чиято роля тук не е да предвещава трагично събитие – знак, превърнал се във визуално клише в киното. Напротив, дъждът материализира духовния катарзис, който преживяват героите. Той отмива болката, заличава грешките, изтрива спомена за пропуснатото, за да освободи място за новото, за онова, което предстои да се случи. Вече на чисто. Изглежда никога не е късно за близост.