Never mind the pain

'Cause love can only heal

If only you could trade the dark for light it might reveal

That there's a place inside

Don't be afraid to feel

'Cause love can only heal"



Myles Kennedy, Love Can Only Heal  

 

Клишето, наречено любов. Не е за вярване как губим всякаква оригиналност и мярка когато обичаме. Изведнъж на показ излизат качества, които не сме знаели или пък не сме искали да имаме. Ставаме досущ като всички влюбени, като милиарди в човешката история, познали това чувство. Банални сме в усещането си, че сме уникални, че всичко това става тук и сега за пръв път, само с нас, само и единствено с нас.



Клишираността на нещата, които ни се случват обаче, не ги прави по-лесни. Когато губим любовта си, страдаме съвсем оригинално и по своему и раните остават дълго - уж заздравяват, а пък продължават да болят, уж забравяме, а пък не спираме да мислим, уж сме приключили, а пък продължаваме да се връщаме.



Филмът на Patricia Font ни потапя в тези заплетени човешки емоции. Добрите диалози умело предават миналото на героите и ни показват най-болезнените теми във връзката им. Актьорите изграждат автентична атмосфера, при която очите, усмивките, движенията, докосванията казват много повече, отколкото устните изричат. Можем ясно да усетим кълбото от чувства между тях - спомените, нуждите, болките, раните, разминаванията, съжаленията... И неуместността на всичко това, безвъзвратната загуба, невъзможността за завръщане. Всеки от тях знае, че трябва да продължи напред. Че прегръдката им е окончателно сбогуване - с онова, което е можело да се случи, ако срещата им се беше състояла в правилния момент, с хората, които са били някога и никога повече няма да бъдат. Сбогуване с възможното, но неосъществимо бъдеще. С пропуснатото, изгубеното, несбъднатото. И необременени, искрени, лишени от преструвки, телата с лекота изричат същественото - всичко е приключило, но нищо не си е отишло. И ще остане, защото го е имало.



Да... Любовта. Гледаме, слушаме и мечтаем за нея, искаме я, търсим я и копнеем. Привлечени сме от нея като пеперуди от пламъка на свещ. Амурчета, Аполоновци, Венери и Афродити. Сърчица, зайчета, балони и свети Валентиновци. Не се подвеждайте и не се заблуждавайте! Любовта е като смъртта: намира те, където и да се скриеш, не ти оставя право на избор, абсолютно безмилостна е и не знае пощада.

​

В една красива песен се пее, че любовта може само да те излекува. О, да, това несъмнено е вярно. Любовта с лекота те лекува от много неща - от гордост, надменност и самоувереност, от егоизъм и егоцентризъм и от какво ли още не. Обаче кой ще те излекува от любовта? На този въпрос поетите не дават отговор. Нито пък закръгленките бебета с лъковете прилагат към стреличките си някакво "Ръководство за правилно и безболезнено отстраняване при нужда". Но стига патетика и хленч, същественото е това - never mind the pain, never mind...