Кино задругата Вал Тодоров–Калоян Патерков отново е тук с “Контражур” (номинация за най-добър късометражен игрален филм от Българската Филмова Академия), с тази разлика, че в пълнометражния “България, тази вечна ерес” вторият беше в главната роля, а сега е ко-режисьор. И в двата случая обаче става дума за независимо нискобюджетно кино извън системата на традиционно утежнените отношения откъм финансиране, творчески процес и разпространение. Ето как може да се правят качествени филми без много пари и могъщ продуцент/фонд зад гърба на авторите. Но алтернативният подход така или иначе е присъщ на Вал Тодоров – освен режисьор, още писател-фантаст и активист – който явно е увлякъл и по-младия си колега и приятел-кинаджия Калоян. Е, двамата са направили не просто кадърен филм, а такъв, който провокира брод из несигурните, но примамливи полета на метафизичното.



Проблематизиран и по-скоро опоетизиран е въпросът за смисъла на фотографията. Вдъхновение е популярният труд на френския структуралист Ролан Барт – “Camera Lucida”. В него снимането е мислено не просто като отразяване на действителността, а като самата действителност. Нещо повече – като смърт на привидната действителност и раждане на истинската такава.

 

Фотографът е пророк.

 

Терминът “контражур”, дал име на филма, означава снимане “срещу светлината”. А когато снимаш срещу светлината, чертите на обекта се разтварят в тъмнина. Мракът дава възможност за свободни интерпретации ...

 

Фотографията е Откровение

 

Снимането не е хладно и безстрастно регистриране на факти, а автономно случване на Живота. Обектът на фотографиране се превръща в субект, който осмисля фотографирането. Снимката не е документ на истината, а самата истина.

 

“Нещата не са точно това, което изглеждат. Въпросът е дали ги разбираме в момента, в който ги виждаме, или по-късно - вече запечатани в паметта и припомнени.”

 

Фотографията е Страх

 

От изтичащото време, което снимащият убива, за да го … съхрани. Това е парадоксът на фотографското изкуство. Но по Барт, освен “умъртвяване на живото”, то е и “оживяване на мъртвото”. Страхът от смъртта ни кара да отричаме нейния смисъл. Любимите ни покойници продължават да са живи в старите черно-бели фотографии.

 

“Колкото повече се страхуваш да не загубиш нещо, толкова повече снимки му правиш.”

 

Фотографията е Любов

 

Визуално, любовното лято на двамата е предадено по забележителен начин – златистите осветени павета и обраслите в зелено безистени са едновременно откритата и интимна среда на техните разходки, въздишки и страсти. Когато човек е влюбен, снима най-много, по причина че иска да е винаги такъв и отново поради страха, че всичко това е мимолетно и вече изплъзващо се.

 

“Разбира се, че много я обичам. Затова ще я запазя завинаги на фото хартия.”

 

Фотографията е сексуален Акт

 

В епизода, който можем да наречем и “една от най-добрите еротични сцени в българското кино”  маркираме следното осъзнаване: фотографският обектив е ни повече, ни по-малко фалически атрибут.

 

Фотографията е Притежание

 

Протагонистът нарича себе си “таксидермист на образи”, но освен всичко той е и колекционер на музи – Ина/Ани, Марта … А може би Музата е само една, но имената й са различни. Има нещо диаболично в цялата тази работа.

 

 “Кой те излъга, че извън килера ще ти е по-добре?”

 

Килерът може да бъде още черната кутия на фотоапарата. Или албумът със слепeни страници.

 

“Довери ми се, навън е сложно. Аз тук съм твоята защита.”

 

Жената е заложница на Твореца. Тя е голяма пъстроцветна пеперуда в мрежата на дете; изсъхнал еделвайс между листите на тефтер; красива газела, ловен трофей след сафари в саваната … Все неща, които след смъртта си, остават непокътнати.

 

“Когато натисна спусъка, препарирам същността на обекта и той вечно ми принадлежи.”

 

Фотографията е Вампиризъм

 

И това е многократно назовано:

 

“Истинското пристрастяване и вампиризъм е фактът на наблюдение. Да, понякога съзерцавам снимките й и ми се струва, че я изпивам, че я изяждам с очи. Да, може би отнемам някаква част от душата й. Толкова много я обичам! Нима е грешно да желаеш любимата си до дъно!?”



Или …

 

“Това е глад, това е жажда, която трябва непрестанно да се утолява … Фотографът е алчен вампир…”

 

Фотографията е Ревност

 

Творецът превръща обекта в своя собственост с оригиналния си почерк и с авторските си права на притежание.

 

“Друг да те иска, друг да те гледа вместо мен!? Моя си!”

 

... а отсреща вече го гледат “робски очи":

 

“Разбира се, че съм твоя! Каквото поискаш, каквото кажеш – така ще бъде!”

 

Фотографията е Насилие

 

В страстта по улиците и вътрешните дворове, във физическата взаимност в квартирата, в болезнената на моменти фиксация върху снимането и снимките, се прокрадва и този нюанс – на деликатната агресия. Фотографията е посягане и “обелване” на обекта, нарушаване на целостта му, за да избуи от него скритата му желана същност.

 

“Правенето на снимки е пладнежки грабеж.”

 

Фотографията е Егоизъм

 

В последна сметка е така. Всичко остава за хищния Творец – до физическото изчезване на Обекта, до разтварянето му на фото хартия.

 

Появява се нова ескейпистка реалност за възпалените от града тела - “извън сега, извън града, извън познатата игра, извън “ти” и “аз”.” Привидно, това е природният рай на невинността, в който голотата не е порок и не предизвиква срам. Някакъв Едем отпреди Грехопадението. Това е въплътеният Идеал на Твореца – там Тя е “най-красива, най-чувствена, най-прекрасна”.

 

Но Тя всъщност съм Аз – всичко пак е за мен ...

 

Раят е Килер, едновременно Бягство и Спасение, но и Затвор, черната кутия на Машината.

 

Действието се разгръща върху активния втори план на Дишащия и  Бунтовен град. Художествено и Документално са умело преплетени – Едем и София – и между тях: свързващата нишка на обектива, “camera lucida” и “контражур”. Протестите са повод за среща, общественият пейзаж поема в себе личната история. Колко от вас се влюбиха на улицата в месеците на общото ни недоволство?

 

Мнозина вещи в българското кино ще имат претенции към диалозите. Не очаквайте и не изисквайте от тях да бъдат стандартни, “разтропани” проводници на циничния делник. Не бяха такива и в “България, тази вечна ерес”. Диалозите са опити около неуловимото. Това е авторски почерк. Това не е реализъм, а упражнение върху него.

 

Загадката обаче е тук. Съществува ли физически това момиче – все пак е назована с три имена от объркания следовател, а също, научаваме и за баща й... Или е проекция на налудното съзнание на фотографа-бродяга? Негова Единствена безплътна муза (липса на колена?). Въпросите остават във времето. Интересът към “Контражур” също.

 

Както научаваме от интервюто на Вал Тодоров за kinematograf.bg, образът на главния персонаж е мислен специално за актьора Иво Желев. Двамата плюс Калоян Патерков очевидно работят добре заедно - това е тяхна втора поредна  колаборация след “България...”. Очакваме с интерес дали тази алтернативна кино задруга ще издържи на времето и дали ще продължи да прави качествени късометражни и пълнометражни филми извън системата.

 

Иначе, да прощава Иво, но точките в случая ги обира Силвия Станоева. Тя все още е неоткритият мъждив бисер сред сеното в българското кино. В известен смисъл това е добре – за нея и за публиката. Все още не е в антуража на продуценти, в големите продукции и сред телевизионната конфекция. Но при все това, или именно заради него, е страхотно автентична и необработена от комерсиализма  – в играта си, в еротизма си, в себе си като актриса и творец. Изразителна е дори в тъмнината на контражур ...

 

Убедителен Пламен Манасиев в ролята на следователя. Респектира с опит и присъствие. С любопитство очакваме негова главна роля в киното.

 

Не на последно място трябва да отбележим музиката във филма като попадение и допринасящ за цялостното усещане компонент. Вал Тодоров е доказал себе си в тази част и в своите предшестващи “Контражур” проекти. Имената, които трябва да споменем тук, са Ghostnote, Kottarashky и Андриан Первазов.

 

Камерата е на Михаил Боевски, който е и ко-продуцент.

 

А camera lucida и camera obscura ВИНАГИ са в мъдрите ръце и омнипотентен ум на Провидението. Бог разполага с нашите позитиви и негативи. Снимащият винаги е сниман от някой друг. Нещо, което ни подсказва и “Контражур”.