Какви ли мисли преминават през ума на човек, озовал се в багажника на кола с обездвижени ръце, запушена уста и странно неподвижни крака, дочуващ разговор за класическа музика? Може би натрапливо усещане за нереалност, невъзможност, абсурд, може би страх, може би надежда. Май не е нещо, което бихме искали да узнаем от опит...



Човешкото същество е сложно нещо - изтъкано от странности, противоречия, несъвместимости, непредвидимо и неописуемо. Може да си наемен убиец с вкус към философстването, класическата музика и стилното облекло. Може да си ориентиран към действието, раздразнителен служител, който бърза да си свърши работата по правилата и да се прибере в къщи, но не устоява на импулса да си каже мнението. Може да си нафукан костюмар, който действа без колебание, но не осъзнава, че всяко нещо си има последици. Може всеки от тези герои да обитава собствена вселена и изведнъж - щрак! - всички те да се озоват в една обща история с непредвидим завършек.



Да, сложните човешки същества винаги правят сложен и света, който обитават - забъркват се в странни случки, влизат в особени отношения, предприемат невероятни действия... Изобщо, в повечето случаи полагат всевъзможни усилия да живеят и умрат художествено, творчески и уникално тъпо. Но пък са способни да разсъждават по засукани философски въпроси - за милосърдието, за най-гадния начин да умреш и пр., да работят умело в екип, да изслушват съчувствено...



Много неща са ни по силите. А сред най-важните е тази гадна твар, изпълзяла от кутията на Пандора - надеждата. Не преставаме да очакваме винаги най-доброто, винаги щастливия край, винаги милосърдието, винаги спасението. Обаче съдбата си знае своето и хич не се впечатлява от нашите илюзии. И понякога това, което ни се случва е като скок от небостъргач - може да си помислиш, че летиш, обаче скоро осъзнаваш, че всъщност падаш - главоломно и неспасяемо.



Швейцарският филм Coup de Grace ни забавлява с подобна ситуация. Самото заглавие е френска фраза - навлязла непроменена и в други езици, означаваща нещо като да те отърват от мъките (например ако си смъртно ранен). Иронията в заглавието е досущ като тази в живота - не ви ли се струва понякога, че сте обект на нечие тънко чувство за хумор (ако не - браво на вас, имате късмет да гледат на вас сериозно...)

За някакви си 8 минути режисьорът успява да изгради пълнокръвни образи, да разкрие отношенията помежду им и погледа им към света като цяло, да ги впусне в действие и да завърши драматично историята им. Камерата следи отблизо развитието на разказа - през очите на жертвата виждаме наказателния екип и същевременно буквално усещаме емоциите на техния пленник. Неочакваният край - чашата на милосърдието - е поредната шега на съдбата, поредната подигравка с наивността на идеята за спасение.



Този филм не прелива от оптимизъм и светли надежди. Но пък е забавен, направен с чувство за хумор и добра доза оригиналност. И така, кой е най-лошият начин да умреш? Дали да не добавим в списъка и варианта с раздразнителни и несъвместими по характер убийци?