Това е филм за войната и последиците от нея - знаем, тя приключва само за мъртвите, а оцелелите продължават да живеят с нея... 



И тъкмо за това ни разказват авторите тук - за трудността да продължиш живота си, да разбереш, че никога вече няма да си какъвто си бил преди, да приемеш себе си какъвто си станал. Да живееш с осакатеното си тяло, с промененото си съзнание. Да приемеш помощта и обичта на любимите хора и да станеш отново част от живота им, да се впишеш отново в ежедневието. 



В по-общ смисъл, разбира се, бихме могли да използваме тази отправна точка за да разсъждаваме за промените изобщо, за намесата на грубата действителност в интимния свят, който градим с любими хора. За трудността да приемеш раните си (физически или не) като част от теб самия, за спасението, което единствено близостта може да донесе... 



Филмът е с приятно семпли грубовати рисунки, но не блести с оригиналност - нито с историята си, нито с начина, по който е разказана тя. Затова пък е добро напомняне на простата и банална  истина, че животът не спира своя ход. В каквото и да си се превърнал, просто нямаш друг избор освен да се приемеш и да продължиш - да участваш и да избираш, не да наблюдаваш и да се самосъжаляваш. А понякога наистина имаме нужда да си припомним това...