Няма нищо по-угнетяващо от самотата, особено нежеланата самота (не че някой освен аскетите я пожелава). Целият свят изглежда сякаш се забавлява и изпитва достойно за завист щастие, а ти едвам се изправяш сутрин, за да посрещнеш новия ден и съпътстващите му изпитания. Ненадейно намираш мечтания партньор. Какъв шанс и каква радост?! Той е толкова отворен за връзка, не е минала година и вече живеете заедно, всичко изглежда прекрасно. Излизате на вечери, ходите на кино и театър. Е, да той така и не желае да се забавлявате с близките и приятелите ти, всеки уикенд си седите вкъщи или излизате само двамата, но да не би да беше по-добре, когато нямаше никой до себе си? Това е защото те обича толкова много, че иска да прекарвате цялото си време заедно. Започват да се появяват несъгласия, когато ти се иска да правите нещо различно или имаш алтернативно мнение, и той реагира малко остро, случва се да крещи, а последния път те блъсна и удари, но не е ли това именно в основата на всяка една връзка – двама души, които въпреки несъгласията си се разбират някак и ги преодоляват. Дали?



              Може би такива са размишленията на Лина (Елена Замяркова), когато среща Ангел (Бойко Кръстанов) във филма „Тъмна стая“ от режисьора Юлиан Рачев. Тук трябва да призная сполучливия избор на името за мъжкия персонаж, понеже понякога няма нищо по-притеснително от това да срещнеш някой, който изглежда някак прекалено добронамерен. Сюжетът макар и откровено абстрактен ни запознава с една жена, която се озовава в клопката на не-любовта, заслепена от чара своя партньор. Идва моментът, в който тя вижда истинската му същност, но вече е твърде късно. Тя потъва в мрак и самота, а изходът от неговия капан е толкова по-невъзможен. Ще успее ли все пак да се измъкне?



              Първото нещо, което ми хрумва, докато гледам „Тъмна стая“ е онази твърде банална фраза „любовта е сляпа“. Някак притеснителните усмивки на Ангел (Бойко Кръстанов) и Лина (Елена Замяркова) на мрачния фон влизат в двубой с идеята за почти глупашкото щастие в първите дни на любовта. Къде въобще се намират те? Защо са затворени в това депресиращо помещение? Това някакво вътрешно пространство в споделената им душевност ли е? Пред тях като на далечна прожекция се вижда просторът на красивия пейзаж, а те седят ограничени в черната стая на бъдещите си взаимоотношения. Не ли именно началото на любовта онова специфично състояние, в което ти се иска целият свят да стане свидетел на вашето щастие, на възможното щастие? Може би сигналите са налични още на първата среща, но както казахме вече, при дадени обстоятелства, зрението е с ограничени способности.



              Срещата с нашите собствени представи за това какво е любовта и как изглежда любимият е най-опасното рандеву, което може да ни сполети. Ето, най-сетне онова, което търся, имам ли право да се оплаквам въобще? Но това ли търсиш? Няма нищо по-уронващо достойнството и живеца у един човек от продължителното колебание и липсата на решителност в следствие на разочарованието от сбъднатите очаквания, които подмолно подкопават волята до пълен крах на личността. Усещам, че нещо не е наред, но дали пък проблемът не е в мен? Онзи ден любимият ми удари един шамар, но може би си го заслужавах? Отново ми натяква, че ще затъна без него? Дали пък не трябва да се променя най-сетне и да забравя хлапашките си мечти? Дали пък не е прав? Така или иначе, какво ще правя без него? Порочният кръг от манипулация и несигурност може да ескалира във всякакви междуличностни безобразия.



              Насилието приема много форми. То може да е физическо, психическо, икономическо, „кастово“ и да се прокрадва малко по малко, докато не затънем до шия в лепкавите му мрежи. Макар и на границата на разбираемото, тази многостранност е добре илюстрирана във филма „Тъмна стая“, тъй като насилието се разиграва като абстрактна пантомима между мъжкия и женския персонаж, то е по протеевски неопределено. При нужда би се трансформирало, за да се маскира за пореден път. Усмивките и взаимността отлитат неусетно като бързо стичащата се черна боя на птицата, нарисувана от Ангел. Лина е принудена да приеме неговия идеален образ и когато това не се получава, той бързо се превръща в агресивен и деспотичен „патриарх“. Интензивно е внушението, произтичащо от паралела на червената кръв, раните по тялото на жената и черната боя по стъклото, която е психологическата кръв от неосъзнатата болка в психиката на мъжа. Раните не зарастват, а се разрастват, докато връзката със света и радостта не са напълно нарушени, а последната надежда за спасение наднича като слаб сноп светлина през малка дупка в боята на пагубната болка. Решителен момент преди пълната разруха на личността, момент, в който човек има нужда от помощ отвън, но дали ще я получи и още повече, дали ще позволи да му подадат ръка. Сложна психологическа амалгама от вина, гордост, срам и все пак желание за щастие, в която за съжаление се озовават много двойки.



              Има още един много важен елемент, който следва да се подчертае. Това е безмълвието във филма. Двата персонажа нямат нито една реплика. Всичко се случва в някаква плашеща тишина. Когато насилието се звукоизолира, последствията стават още по-чудовищни. Звукът е признак на желание за живот, за бунт, за недоволство, а когато те бъдат отнети от човек, битката е почти загубена. „Мълчанието е съучастничество“, казва режисьорът Юлиан Рачев по повод на тишината в неговия филм. „Тъмна стая“ може и да не е най-силната лента на света, но със сигурност е провокативна и социално ангажирана история, от която може би много жертви на домашно, а и не само, насилие имат нужда, за да се събудят и да продължат напред преди да е станало късно.