Гледайки филм като „Diving“, за пореден път се убеждавам в онази характерна за киното способност: да предаде емоция на зрителя, доставяйки му чистата визуална наслада от прецизната и смела композиция на всеки кадър, който само кинокамерата може да улови.

Дълъг път изминава киното, докато изгради собтсвени художествени похвати, различаващи се от тези на другите изкуства. Едва през 30-те години на миналия век, когато се формира школата на руския авангард, седмото изкуство започва да се утвърждава като оргинално и автентично. И ако дотогава основната задача на киното е да екранизира руска класика, то сега негов основен приоритет се превръща умението да улови нестандартния поглед над ежеднeвената действителност, да покаже една по-различна гледна точка достъпна само за „полезерението“ на кинокамерата. 

Най-ярък отпечатък остават филмовите експерименти на руския авангардист Дзига Вертов, чиито композиционни решения  преобръщат представата за реалността, целящи да я покажат не такава каквато е, а такава, каквато „зрителите не са я виждали“. Перспективата е преобърната, чистата визуална форма взима превес и има една гледната точка – тази на камерата.



Неслучайно правя паралел с школата на руските авангардисти, тъй като и в ‘Diving’, много от кадрите – майсторско дело на оператора Крум Родригес, умело се заиграват с характерната за тази естетика геометричност, дълбок контраст и вертикалност, с която се цели максимално въздействие върху зрителските сетива.

Филмът на Робърт Уау не се придържа стриктно към хронологичната развръзка на събитията. Целта не е да се дадат отговорите веднага, а да се проследят детайлите, да се премине плавно през всеки пласт, за да се изградят двата пълнокръвни образа – този на малкото момче и на амбициозния му баща. В този смисъл, „Diving“ e изпълнен с паузи, с моменти, провокиращи тихо съзерцаване, докато се намести пъзелът на историята. Фикция и реалност се сливат в едно оставащи послевкуса на чистата естетическа наслада от видяното. 



Наред с тези важни за един филм кинематографични елементи, „Diving“ сам по себе си е един трагичен разказ за отношенията между баща и син, за тънката граница между свръхамбицията и насилието над волята. Но също и за това докъде сме готови да стигнем, за да оправдаем изискванията отправени към нас.



Всеки родител има определени очаквания към детето си, но нужно ли е то да се превърне в проекция на собствените му несбъднати мечти, на собственото му нереализирано Аз? Вероятно към баща му са се държали по същия начин, когато е бил дете, вероятно самият той също е бил натоварен с нелекото бреме да отговори на високите очаквания отправени към него. Но не е ли редно тогава да прекъснем омагьосания кръг или сме обречени да повтаряме същите грешки, да нараняваме по същия начин, по който са ни наранили, да не умеем да видим истински ценното, заети да отговаряме на дълбоко вкоренени в съзнанието ни идеали? Омагьосаният кръг се затваря, но уви, с цената на живота на детето. Изправен пред тази трагедия, бащата се оказва онзи, на когото му предстои най-дълбото потапяне – това, навътре към себе си, към собствените си грешки и илюзорни амбиции.



Чак в дома си той осъзнава, че синът му се възхищава на птиците и иска да е като тях. И ако момчето напомня по-скоро на птиче държано в клетка, то накрая на филма се превръща в бял гълъб, свободен да полети към вечността. Особено ми хареса именно финала, когато физическото тяло на момчето потъва надолу, но пък душата му се издига, полита нагоре, освободена от невидимите окови на бащинските стремежи.