Хорър филмите се делят на два вида – така наречените “slashers”, където опознаваме отблизо вътрешностите на героите, и онези, при които идеята е всичко. При втория вид има един основен принцип – това, което не виждаш е много по-страшно от каквото и да ти покажат на екран, защото както знаем, човешкият ум ражда чудовища.

 

И след тази увертюра, нека се насочим към Do Not Disturb. Макар че имаме ефектната сцена с главата, филмът очевидно е от вид #2. И тук откриваме и първото му сериозно качество: да уплашиш публиката в рамките на 12-ина минути екранно време, без да им подхвърляш изобилие от шокиращи и кървави сцени,  не е лесна работа. Режисьорът и сценарист Patrick Rea определено е свършил добра работа и успява да заинтригува като ни кара да си зададем един куп въпроси (които главният персонаж учтиво изрича вместо нас) и след това ни дава... недомлъвки вместо отговори. Отвореният край е отлично решение за един такъв филм, тъй като всеки може да си доразвие исторята по начинът, по който на него би му било най-интересно. Дали мистериозния почитател е демон? Дали е призрак на друг сериен убиец? Дали е духа на жертва, която иска отмъщение? Дали не е духа на влюбена в него жена? Може. Всичко може.

 

От друга страна филмът се отличава с доста добра (макар и малко прекалено школувана за моя вкус) кинематография и монтаж – кадрите са естетически заснети, добре композирани, ефектно нарязани и с много добре балансирана цветова корекция (особено важен елемент, когато говорим за толкова атмосферно-ориентиран филм).

 

Забележки обаче има. Определено има какво да се желае от изпълнението на главния актьор (Allen Loman). Поради факта, че той изцяло изнася филма на раменете си, играта и монолозите му трябва да бъдат много убедителни, а за съжаление – не са. Не успя да ме потопи във вътрешния свят на един разстроен мозък, не успях да му повярвам, когато говореше за вътрешните си мотиви и подбудите към убийство. Дори реакциите му спрямо свръхестесвения диалог, който води, ми се сториха силно притъпени.

И в името на справедливостта, трябва да спомена, че на моменти сценарият съвсем не му помагаше – репликите в сцената, където той говори за мотивацията си, звучат някак елементарни, предвидими, генерални и  просто не успяват да предадат дълбочината, за която претендират.

 

Все пак Do Not Distrurb си заслужава гледането, защото хем успява да ни потопи в 14 интригуващи минути, хем след това ни провокира да си измисилим отговори и да доразвием края. А за един филм – това си е успех.