Новият Ренесанс, този път документален

Поглед в дълбочина към документалното кино и неговото минало, настояще и бъдеще.

• 22 Септември 2019

Ако погледнем към сегашното състояние на документалното кино и по-конкретно към неговото разпространение, би било валидно да кажем, че жанрът разцъфтява. Интернет платформи като YouTube и Netflix извират от документални филми и това не би било така, ако масовата публика не беше искрено заинтересована да види правдоподобност на екрана (или претенция за такава). Разбира се, тези видео платформи не се ограничават само до документално съдържание, както и телевизията никога не го е правила. Тя, в интерес на истината, доста дълго време бе домът на документалните филми, където те станаха изключително достъпни. Може да се каже, че зрителите отдавна се радват на такъв тип съдържание благодарение на телевизията. От друга страна, киносалоните отдавна са се възприемали като място на блян и бягство от ежедневието благодарение на игралните филми. В този смисъл, можем да предположим, че днес документалните филми намират своята публика не през киносалоните, а предимно през малки екрани от всякакъв тип. Ако признаем документалното кино за потенциален извор на познание, би било редно това пряко да влияе на начините, чрез които то достига своята публика. Щом всеки има право на образование, а документалното кино до известна степен го дава, значи то би трябвало да се разпространява през възможно най-много аудио-визуални канали. Разбира се, киносалонът винаги ще бъде естествената среда за едно кино преживяване и документалните филми, макар и преразпределени до голяма степен, не са изключение. Въпреки това, естеството на жанра го прави приложим в разнообразни контексти на възприемане поради качеството му на информационен източник. Следователно, докато хората желаят да узнават за различни аспекти от съществуването си, документалните филми винаги ще бъдат сред главните източници, макари и особено субективни като произведения на изкуството.   

 

За да анализираме методично социалната значимост на документалното кино, трябва да започнем от корените на жанра, които са непосредствено свързани с възникването на киното. Няма да спекулираме с това дали първият филм е „режисиран“ или пък е „реалистичен“, но можем да предположим, че първият експеримент с напълно иновативно произведение като кинематографа би бил в естествена, реална среда; воайорската натура на машината е аргумент в полза на това предположение. Кевин Макдоналд и Марк Казънс натъртват на съществена разлика между първите експерименти направени от Томас Едисон, от една страна, и братята Люмиер от друга. Едисон заснел своя асистент, който се престорил, че ще кихне във „Fred Ott’s Sneeze” и известната танцьорка Анабел Мур, подскачаща на черен фон в “Annabelle Butterfly Dance”.

Явно е, че дори тогава визуалната репрезентация на реални събития била посрещана с по-голям възторг, отколкото режисираните (повече или по-малко) изпълнения пред камера. Жорж Мелиес прави забележително предположение защо публиката по това време е била значително по-привлечена от документалните кадри: сценичното, изпълнителско поведение, макар и заснето, e обвързано с театъра, с идеята, че актьори си служат с илюзия. Но тухлите, дървесните листа и вълните били изумителни, защото гарантирали, че филмите на братя Люмиер не са илюзия или представление, а са „сив, блещукащ образ на отминала реалност.“ Можем да припознаем този отличителен отзвук на документалните филми оттогава с един крайъгълен камък в историята на киното, около 110 години по-късно – възникването на 3D и IMAX прожекциите. В България първите 3D и IMAX прожекции бяха на 40-минутни документалки като „Буболечки“ или „Чудесата на океана 3D“. Бидейки рекламирани като „приключения“ и „одисеи“, тези филми всъщност дължаха огромната си популярност на иновативна технология на заснемане. Подобно на филма „Пристигането на влака“ на братя Люмиер, публиката беше завладяна с илюзия за излизащ от екрана реален живот, такъв какъвто е…  Отново, с възникването на нова технология в киното, възхвалата от грандиозното преживяване не отива при игралния филм, а при документалния.  Можем да направим две важни заключения: документалните филми са тясно свързани с всеки технологичен напредък в киноиндустрията, най-вече заради тяхната податливост към експериментиране; съответно, документалните филми са предпочитан кино формат от страна на публиката, ако иновативната концепция или технология очаква да бъде призната.

 

Но защо документалното кино се адаптира толкова добре към нови технологични и концептуални принципи? „Най-добрите и модернистични примери в документалното кино дължат вдъхновението си не толкова от постструктуралистични модели на дискурс, а по-скоро от самия работен процес на документиране и реализиране.” - твърди Бил Николс в не чак толкова неясното си, на пръв поглед, предположение за средствата на документирането. Този работен процес е пряко свързан с технологичния напредък, който е позволил известна мобилност на кинозаснемането като индивидуална или колективна дейност. По-малките камери и звукозаписни апарати са позволили известно изместване на процеса извън вакуумираната среда, създадена с целта да бъде контролирана, каквото е филмовото студио. Мисля, че можем да признаем основения принцип на документалното кино, а именно преследването на истинност, редом до един все по-добре изразен технологичен потенциал за постигането му. Разбира се, този технологичен потенциал не е използван единствено в документалното кино; художествено-наративни движения като реализма (така типичен за Френската нова вълна) всъщност възникват и се развиват именно заради напредък в технологичните възможности. Преди всичко, обаче, естественият порив на всеки фотографски опит, бил той в киното или във фотографията, е да се пресъздаде реалност през определена субективна гледна точка. Субективността е неизменно нужна за всяко произведение на изкуството, следователно тук можем да поставим границата между документалното кино като кинематографичен опит за улавяне на реалността, и журналистиката като информационен медиум, целящ обективното и независимо отразяване.

 

 

Бил Николс разграничава два близки извора на познание, единият от които е форма на изкуството, чрез думата "фабрикувам". Ако в журналистиката тя се приема за мръсна дума, в киното означава един естествен фундамент, на който то лежи като форма на изкуството. Документалното кино, обаче, сякаш не заема стабилно мястото си в никоя от двете страни.  То рефлектира живота такъв, какъвто е, но и изфабрикува определен естетически израз, чрез който представя позицията и отношение. В резултат се появяват хибридни жанрове, напр. докудрама. Предполагаемо, те са популярни сред публиката, защото използват стилистични маниери на разказ, типични за игралното кино. От една страна това е добре дошло за популяризирането на документалното кино, но от друга го поставя в некомфортното средно положение между художествена измислица и полу-журналистика. Има и нещо друго: „Разбирането за докудрамата като „медийно събитие“ е полезно, защото изразява факта, че в обществото има дебат, който се поражда около филма и продължава след финалните му надписи, особено ако засяга спорен въпрос.“ Дерек Пагет изразява важен аргумент за продължителността на дебата. Ако приемем, че темите и историите в документалното кино (и във всичките му поджанрове) са социално-значими, какво по-добро от това да издигнем и пренесем дебата извън културния контекст, извън взаимоотношението публика-произведение на изкуството? Документалното кино притежава силата да бъде възприемано политически, да повдига значими и неудобни въпроси, да покаже това, което се пренебрегва… Именно заради това напоследък все по-силно се осъзнава значимостта на този жанр в киното. Във времена на културно-медийна конвергенция,  разковничето ще се крие именно в тази социалната значимост.

Документалното кино оформя и ще продължава да оформя тази колективна интелигентност. Неговата гъвкавост и приложимост вече изграждат пътя му към масовите потребители на медийно съдържание. Канали като Vice ще продължават да възникват, защото подобно документално съдържание винаги ще бъде от особен интерес на Интернет потребителите. Макар документалното кино дълго време да е било закотвено в телевизията, това всъщност е аналогичен пример за адаптивността на тази форма към нови информационни канали. Всъщност документалното кино не само може да предложи същинско кино преживяване, но също така може да предложи осведоменост, познание и истории, които са генерално важни за общото ни съжителство на/с тази планета. Осъзнаем ли силата на документалните филми извън атмосферата на киносалона, тогава този така подценяван жанр, носещ сериозност, обвита в естетика, ще започне постоянно  да тече по всякакви медийни канали, бидейки винаги желан и очакван. Тези канали вече отдавна са устроени, така или иначе!