Като се има предвид пандемичното ни настояще, много се радвам, че имах късмета да гледам филма „Дом” на Димитър Кутманов с приятели в стая и прожектор. Без тази публична споделеност, имам чувството, че огромна част от смисъла на тази кинематографична метафора не би попаднал в целта.



„Дом” е част от омнибуса „7” от 2019 г., в който седем режисьора представят късометражни филми, вдъхновени от Пловдив като част от инициативата „Европейска столица на културата”. Самият филм представлява внушително тиха, половинчасова импресия, опитът на един човек да се завърне в спомените си за скъпо място, невиждано от много време.

Едно от качества на „Дом” е това, че е сниман на лента и всеки един кадър е композиран като импресионистка картина. Наистина, филмът е пищна наслада за очите. Красивите кадри, обаче, не са самоцелни и всеки един от тях предлага широка палитра от визуални метафори, които умоляват да се впуснеш в интерпретации или да търсиш препратки в дълбините на паметта.



Изборът да се снима на лента е много добър. Той създава силното внушение, че това са кадри от миналото, заради характерния образ и тактилност, присъщи на материала. Така „Дом” успява да влезе в диалог със зрителят и колективната ни представа за това как изглежда миналото, без допълнителни обяснения. Препраща ни към кинотрадиция с поне 70 годишна история – цветният филм сниман на лента, който винаги е от миналото.



От друга страна, филмът се опитва максимално да пресъздаде пътуване в спомените. Това си личи в последователността на сцените, които рядко имат сюжетни връзки и не разказват история. В „Дом”, Пловдив е град, в който няма хора, освен семейството, върху което героят се фокусира и къщата, в която времето минава. Няма коли, няма движение, има отделни образи и последователността им е по-скоро асоциативна.



В този смисъл, това е филм за спомени, които минават на лента, а мълчанието, инертността и вниманието към детайлите работят впечатляващо добре, за да постигнат това внишение. Те изваждат човешкото преживяване на спомнянето от абстрактното пространство на главата, и го поставят в света, където може да бъде наблюдавано отстрани.

За съжаление, творческата стойност на „Дом” като визуална репрезентация на спомнянето не го спасяват от скуката, защото филмът е дълъг около трийсет минути. Това са трийсет минути без нито дума диалог и почти никакво действие. Драмата във филма е драмата на погледите и това тежи, а основната тема, като че ли, е мълчанието. Не помага и фактът, че единственият начин да се досетиш за темата - човек който си спомня за дома - е да чуеш интервю с автора, в което той я обяснява. Смисълът на поетичният завършек, в който човешките образи любящо чакат спомнящия си герой да се върне, е загубен за непросветеният наблюдател. Но, това не значи, че филмът не си струва гледането ‘на сухо’, без допълнителни проучвания.



Филмът създава атмосфера, подобна на тази в нямото кино. В този период, много от киносалоните в България не са могли да си позволят оркестър и са наемали разказвачи. Те са стояли на сцената пред филма и са коментирали действията на героите, поукрасявайки историята за публиката. Разказвачите са били толкова популярни, че често те са събирали публиката повече от самите филми.



В „Дом”, понякога тишината и интертността са толкова оглушителни, че човек се чувства длъжен да коментира и интерпретира на глас. Затова, толкова се радвам, че гледах филма с хора в стая, които се чувстваха по същия начин. Този половин час мина в интензивен дебат на тема какво се случва, какво виждаме и какво може да значи това.



Така, филмът създава усещането, че си на изложба на художник импресионист и те подтиква ревностно се опиташ да събереш парчетата от пъзела, който твореца е оставил. В това отношение, „Дом” може би не е филм за мълчанието, а е филм за говоренето и споделянето.