Домашното сладко от вишни понякога е по-ценно от новото сърце, защото храни старото, умиращо сърце. Когато дадеш на болното си тяло залък от онова, което храни съня ти за щастие, тогава разбираш, че си бил роден, за да живееш. Дебютният филм на юриста по професия Ирина Величкова започва с цитат от Деян Донков: “Да разбереш, че си роден, ти трябва време. Да разбереш, че си мъртъв, също ти трябва време.” Думите на актьора въвличат в звученето си неосъзнатия стремеж на героите да почувстват нещо различно от приглушените си вътрешни стенания. Крайната цел е скромното намиране на самата цел, поради която очакваш следващия ден с нещо повече от нуждата да сложиш едно ядене на ден на масата. 



         “Сън за щастие” носи името на сборника от лирически миниатюри на Пенчо Славейков. В гимназиалните си години всеки от нас се запознава със символизма на спокойствие, равновесие и мир, реализирането на който Славейков постига чрез меланхолия и често примирение със смъртта. Главната героиня на филма къта спестяванията си в своя екземпляр на стихосбирката. Но противно на Славейковото смирение в лицето на Косача, в своята развръзка Анита отказва ласката на смъртта, била тя и метафорична. Изгубила прекалено много време, за да осъзнае, че е била мъртва във връзката си с младия Коста, тя се оставя в ръцете на прилепения за инвалидна количка художник Миро, който да я извае отново от прясна глина. 



         Филмът подлежи на праволинейна, класическа конструкция от въведение, завръзка, кулминация, развръзка и край. Внимателно разпределяне на предметите в мизансцена разказва историята на различните герои. Двете страни на леглото на Коста и Анита са контрастни не само в отделните завивки и десени на чаршафите. Въпреки че домът е неин, той нахлува в пространството с разхвърляния си живот, в който може единствено да допринесе, като смени крушката на лампата. По земята са нахвърляни дрехите му; на масичката на първа линия стоят животоспасяващите цигари. От страната на Анита цари ред сякаш е единственото лично нейно нещо в живота ѝ. Обувките, дрехите и книгата градират илюзията за спокойствие в ежедневието ѝ. А историята на Миро се състои в препълнен с лекарства съд, кислородна маска и недоядена консерва на “Компас”. В чекмедже държи архиви от предишни, напуснали го ценности, което го оставя с множество картини, заменили вътрешната болка. 



         Леснодостъпен е и символизмът във филма - угнетеното черно облекло срещу откритата лилава рокля при смяната на животи. Връзката между художника и Анита разпъпва бързо. Когато срамът е достигнал до ръба на бутилката и вече се излива, спасителната сламка бърза да засмуче съдържанието на мъката и да я намали. Взаимна е нуждата им един от друг и настъпват в три сцени като лавина един към друг - Анита по-внимателно и предпазливо, защото вкъщи я връща друга връзка. 



         Направи ми силно впечатление как всички, включая и работодателката на Анита, присмехулно я наричат “мамче”. Обществената ѝ мисия на този свят е да бъде на подбив на онези, които се нуждаят от нея на първично ниво - за пари, за работа, за храна. Смъртта настъпва незабелязано и негеройски, когато черните ти дрехи иронично те правят по-лесна мишена за подминаване. Миро я назовава с нейното име и пръв ѝ връща грижата, без да е получил нещо в замяна. Трудно приемаш, когато не си свикнал на заслуженото уважение, но Анита дълго е чакала сънят ѝ за щастие да стане реалност, за да го изпусне в липса на доверие. Сама ще чака да приеме новото сърце на Миро - с лилавата си рокля и ръцете в глина.